Йон Линдквист - Малка звезда

— Какво правиш с тая грозотия?

— Не разбирам — отвърна Терез.

— Да, личи си. Че не разбираш.

— Какво искате? — намеси се Тереса. — Махайте се. Нищо не сме ви направили.

Момчето посочи Тереса.

— Ти да мълчиш. Говоря с нея.

То направи жест към единия от другите двама и той приклекна до Тереса, докато първият отиде при Терез.

Този до Тереса беше толкова близо, че тя долавяше дъха на паста за зъби; той вдигна огромните си ръце, сякаш да покаже с какви оръжия разполага. Изглеждаше неинтелигентен, на границата със слабоумен и Тереса не се съмняваше, че той изпълнява точно каквото му се нарежда. С периферното зрение мерна как няколко от другите момичета приближават, но още бяха доста далеч.

— Пееш добре — продължи първият, който сега се извисяваше над Терез. Той посочи към „Скансен“. — И ще пееш там след няколко седмици, нали така?

Терез не отговори и той го повтори, като наблегна на „Нали така?“

Още при идването на момчетата на Тереса ѝ бе хрумнало за Макс Хансен, но тя го беше отхвърлила като възможност, понеже ѝ се стори твърде грубиянско. А е била права. Намерил си е помощници, които да му свършат мръсната работа.

Терез все така не отговаряше и момчето я хвана под мишниците и я вдигна като перце; сложи я на оградата, та лицата им да са на една височина, а краката ѝ се полюшваха на двайсетина сантиметра над земята. Тереса се опита да се изправи, но нейната горила отпусна тежките си ръце на раменете ѝ ги натисна надолу, като пухтеше все едно укротява кон. Приближаващите момичета се бяха затичали, но все още бяха поне на сто метра от тях.

Първият придърпа Терез по-близо и после пак я притисна към оградата и мрежата издрънча. „Нали така?“ Терез изкриви устни, оголи зъби и момчето се изсмя.

— Ръмжи колкото щеш, но ще направиш каквото ти казвам. Нали така? Искам отговор!

Той така разтърси Терез, че главата ѝ отскочи от оградата. В очите на Тереса загоряха сълзи от ярост, тя се впи в ръцете на горилата; все едно го ухапа бълха. Искаше да рита, да вика, да се бори до последна капка кръв, а не можеше дори да стане на крака . Беше непоносимо.

— Да! — изкрещя тя. — Да! Ще дойде. Стига! Пусни я!

Момчето, което държеше Терез кимна.

— Искам да го чуя от теб, момиченце. Ще направиш ли каквото те помолих толкова мило и любезно?

Другите дойдоха: двете Ани, Миранда, Сесилия и Роня. Третият, който досега бе гледал безучастно, ги пресрещна с разперени ръце:

— Леко, леко. Стойте спокойно.

Роня се опита да го ритне по капачката на коляното, но не улучи добре и той само загуби равновесие, хвана се за нея и двамата се катурнаха заедно в тревата. Другите четири стояха нерешително, вторачени в Терез. Тя кимна спокойно:

— Да. Ще пея.

Две секунди по-късно зъбите ѝ се бяха вкопчили във веждата на нападателя ѝ.

От крясъка му сякаш времето спря. Дори приятелчетата му стояха като парализирани и със зяпнали усти следяха сцената пред оградата. Онзи се въртеше в кръг, сякаш танцуваше с Терез и се мъчеше да се освободи. Когато най-после успя, беше на цената на парче месо. Терез изплю нещо, а в окото на момчето започна да се стича кръв; той още я стискаше с изпънати ръце.

Момчето изрева като ранен звяр и метна Терез срещу оградата с всички сили. Тя отскочи от еластичната мрежа и падна по лице на земята. То се прицели да я ритне в корема, но онзи, който държеше Тереса, се провикна:

— Нали не биваше да я нараняваме!

Момчето се овладя, притисна с една ръка наранената си вежда и се задоволи с това да превърти Терез по гръб с върха на обувката си, стисна я силно между краката с другата си ръка и изсъска:

— Много внимавай. Може някой път пак да дойда и да си поиграя с тебе!

След това си отидоха. Подире им валяха ругатни и празни заплахи, най-вече откъм Роня и Тереса, но те не се обърнаха. Всички момичета се бяха скупчили около Терез. Устната ѝ беше спукана; устата ѝ лепеше от слюнка, смесена с кръв; колкото ѝ да се бореше, я покри гора от ръце — милваха я, бършеха я и я подкрепяха. Едва след като Терез обви главата си в ръце и изкрещя: „Престанете да ме пипате!“, ръцете се отдръпнаха и момичетата застанаха настрана, без да знаят какво да правят.

— Мамка му! — изпищя Роня. — Мамка му, мамицата му, дявол да го вземе, ние бяхме повече !

Тя отчупи един нисък клон и взе да налага дървото с него, докато ругатните се лееха от устата ѝ и тялото ѝ потрепваше конвулсивно. Тереса очакваше всеки момент да изпадне в истинска истерия, но след няколко минути тя захвърли клона, няколко пъти си удари главата с юмрук, след което се укроти и въздъхна.