Йон Линдквист - Малка звезда

Пръстите бяха започнали да я сърбят по неприятен начин; изпитваше и някакво засмукващо усещане в корема. Чувството, че е жива, бе започнало да се помрачава от неканени картини. При вида на нечий тил в автобуса замръзваше, представяше си инструмента в ръката си, копнееше да замахне. Един следобед бе останала в библиотеката сама с библиотекарката и изведнъж ѝ се прииска да я убие. Например да попита за някоя необичайна книга, да я последва в склада. Една тухла, една тръба. Удар в главата, после още един. И още един. Докато се отвори. И след това червения пушек; да го вкуси, да го приближи отново.

Тя все така хвърляше хапчетата си три пъти дневно; изписваха ѝ нови, тя хвърляше и тях. Беше се явила на събеседване в Детска и младежка психиатрия и бе изиграла ролята си добре — обявиха я за здрава и обещаха до лятото да прекратят лечението ѝ.

Но тя знаеше, че нормалното ѝ поведение не се дължи на това, че е „здрава“ в обичайния смисъл на думата. Да, чувстваше се в безопасност и хармония. Да, харесваше и себе си, и живота си. Дотук добре — всичко от списъка на психиатъра беше зачеркнато. Обаче причината за положителната оценка бе известна само на нея и на Терез: тя беше убийца, беше вълчица, беше загърбила нормалните човешки взаимоотношения.

Ако беше разправила това в уютния лекарски кабинет, по-скоро щяха да я затворят за неопределено време, отколкото да я обявят за здрава. И така, Тереса знаеше, че не е здрава в традиционния смисъл на думата, но пък за себе си беше такава и това беше важното.

Проблемът беше… абстиненцията.

Стигаше дотам да седи на кухненската маса и да наблюдава как Улуф набива сандвичи, докато чете компютърно списание; да изучава тила му, да плъзга поглед между главата му и мраморната точилка. Един ден Мария беше настинала и лежеше на дивана вкъщи, заслушана в стари плочи на Дийн Мартин, а Тереса стоеше, вторачена в затворените ѝ очи, и милваше дръжката на ръжена.

Такива неща.

Независимо че Тереса се чувстваше толкова добре тези дни и че в момента Дийн Мартин пееше: „Brother, you can’t go to jail for what you’re thinking“ 22 22 „Братко, не могат да те вкарат в затвора заради мислите ти.“ , ѝ се искаше да може да се въздържа от подобни мисли. Но те сами напираха и тя не можеше да се отърве от тях.

В неделя, четири дни след имейла от Макс Хансен, Тереса отиде до Сведмюра да вземе Терез и все още нищо не беше решено. До двайсет и шести юни оставаха около две седмици и Тереса всяка сутрин проверяваше новините в интернет, уплашена да не би Макс Хансен да е разкрил какво знае. Все още не беше, но шестото чувство подсказваше на Тереса, че и това ще стане, при това в най-скоро време.

Разговаряха в метрото, продължиха и в автобуса до Юргорден. Шепнеха, понеже, за разлика от първия път, наоколо беше пълно с хора. Стигнаха до решение да кажат „да“ на Макс Хансен. Друг въпрос беше дали след това Терез наистина ще го направи. Във всеки случай Тереса нямаше намерение да се превръща в посредник на Макс Хансен и да се мъчи да я увещава.

Както обикновено, пристигнаха малко преди останалите и докато вървяха към мястото пред ограждението на вълците, видяха три момчета, седнали там. И преди се беше случвало други да са ги изпреварили и тогава цялата група прибягваше до простичкия, но ефективен метод да гледат втренчено натрапниците, докато онези се махнат.

Момчетата бяха двайсетинагодишни и не носеха нито одеяла, нито бира и музикално оборудване, затова Тереса предположи, че няма да се заседят дълго. Засега двете с Терез разстлаха одеялата малко встрани, настаниха се и продължиха да си приказват.

Върху тях паднаха три сенки. Така бяха потънали в разговора си, че не бяха забелязали приближаването на момчетата. Тереса вдигна поглед и макар слънцето да я заслепяваше, веднага усети, че нещо не е както трябва; а след това долови мириса, ясно и недвусмислено: Заплаха.

И тримата стояха с ръце в джобовете на торбестите си гащеризони и бяха застанали така, че Терез и Тереса да са затиснати между тях и оградата.

Средният клекна. Под тънките му панталони Тереса видя да изпъкват напомпани мускули, а ръцете му бяха по-дебели от бедрата ѝ.

— Здравей — кимна той към Терез. — Ти си Тесла, нали?

Терез, която изглеждаше напълно невъзмутима, кимна и повтори обичайната си реплика:

— Ние. Аз пея. Тереса пише думите.

— Аха, ясно — усмихна се момчето. — Ти си хубаво момиче.

Той блъсна рамото на Тереса, все едно тя е някаква пречка на пътя му: