Йон Линдквист - Малка звезда

Другите момичета се бяха натръшкали по земята и седяха със сведени глави по време на изблика на Роня; някои галеха парчетата вълча кожа, сякаш се мъчеха да успокоят нещо вътре в себе си, да помолят за извинение. Накрая и Роня с все още треперещи ръце се просна на одеялата и Тереса промълви:

— Нали така?

Неведнъж бяха обсъждали идеята да се съберат за цял уикенд, а сега това се беше превърнало в абсолютна необходимост. Можеха да си приказват и да се идентифицират с вълци колкото си искат, но когато наистина се наложи, не бяха реагирали като глутница, а се бяха разпръснали като самотни, уплашени малки човечета. Не биваше да позволяват да се повтори.

Родителите на Беата имаха голяма вила край Окершберя. Щяха да ходят там най-рано през юли и Беата знаеше къде държат ключа. Лошото беше, че вилата се намираше на около пет километра от най-близката автобусна спирка. Оказа се обаче, че и Ана Л., и Роня имат шофьорска книжка, а Ана даже имаше собствена кола.

Никоя от другите не си беше представяла, че някой в групата може да има книжка, но след като се разбра, сред тях се разпространи бодро чувство, дължащо се на усещането за свобода. Имаха къде да отидат, имаха и начин да стигнат дотам. Заедно разполагаха с ресурсите и възможностите, които поединично им липсваха.

Тереса седеше толкова близо до Терез, колкото можеше, без да я докосва, докато останалите планираха идващата седмица. Часовете, храната, спалните чували и така нататък. Терез изглеждаше съвсем невъзмутима след случката с момчетата и единственото подутата ѝ устна сочеше, че нещо е станало. Тя не се включи в обсъждането, докато не се повдигна въпросът за яденето. Приказваха за паста и йогурт, докато Терез не се намеси:

— Аз не ям такава храна.

Както обикновено, и най-простото изказване от страна на Терез прекъсваше всеки друг разговор. Всички се обърнаха към нея, някои с притеснено изражение, сякаш се срамуваха, че за няколко минути я бяха забравили.

Сесилия попита:

— А какво… какво ядеш тогава?

— Такава в буркани. Казва се „Семпер“. Или „Нестле“.

— Това не е ли… детска храна? Защо я ядеш?

— Аз съм малка.

— Ще намерим — обади се Тереса. — Няма страшно.

За кратко се възцари тишина, докато групата попиваше новата информация. След това Лин се огледа и заяви с необичайно твърд глас:

— Значи всички ще ядем това.

Някои се засмяха, облекчени от това елегантно решение, и планирането пое в друга посока. Какви видове, колко големи буркани, колко да бъдат и кой ще се заеме с това?

Когато се разделиха, всичко беше изяснено. Следващия петък следобед щяха да хванат метрото, Руслагсбанан и автобус 621 до Грандалсвеген в Окершберя. Оттам Ана Л. щеше на няколко групи да ги закара до вилата край Трастшьон. Щяха да носят спални чували и преносими дюшеци, два дни щяха да ядат детска храна и щяха да станат в истинска глутница.

Другите момичета махаха, докато се отдалечаваха към спирката, а Терез и Тереса още лежаха на одеялата. Тереса се повъртя малко, намери парченцето плът, отхапано от веждата на момчето, и го зарови с пета в пръстта. После пак седна.

— Добре ли ще се получи? — попита тя. — Другата седмица?

— Да — отговори Терез. — Добре ще е. Ще спрат да се страхуват. Както ти.

Тереса дълго чака Терез да извърне глава към ограждението на вълците и да не я вижда. И тогава бързо допълзя до нея и я целуна по бузата.

— Извинявай — побърза да каже. — И благодаря.

Всички хора всъщност се наричат по друг начин.

Във вторник, вечерта преди края на учебната година, Тереса стоеше пред огледалото в банята и се опитваше да намери другото си име. Беше отраснала като Тереса, беше чувала хората да се обръщат така към нея хиляди пъти. Но дали наистина се казваше така?

Беше го мислела и преди, но и хрумна отново преди няколко часа, когато ѝ се обади Йоханес. Пак беше повторил, че тя се държи особено, той усещал, че нещо не е наред и не можело ли да се видят? Беше използвал името Тереса отново и отново, докато Тереса се бе почувствала чужда на човека, на когото говореше той. Това вече не беше тя. И все пак тя затвори слушалката с мрачното усещане, че той има право. Тя действително бе загубила себе си, беше се изгубила. Или по-точно: онази Тереса , с която той бе свикнал, се беше изгубила. Но дали тя вече изобщо беше Тереса? Това ли беше името ѝ?

Така размишляваше, докато стоеше пред огледалото и изучаваше лицето си в търсене на нишка. Стори ѝ се, че погледът ѝ се е втвърдил, буквално. Все едно повърхността на очите ѝ вече не е мека и влажна, а е направена от стъкло, твърда и непроницаема.