Йон Линдквист - Малка звезда

Каменните стени бяха влажни, а на купчина до вратата се търкаляха разни гнили инструменти с ръждясали метални части. От равния пръстен под тук-таме стърчаха някакви бели филизи, които Тереса намери за отвратителни. Иначе стаичката ѝ се виждаше… добра. Много добра.

Софи освети продълговатия сандък, на който седеше Терез, и Тереса видя на предната страна избелели червени букви: „Внимание! Избухливи вещества!“ Усети гъделичкане в корема и се обърна към Беата:

— Да няма динамит?

— Не — отвърна Беата. — За съжаление, не. Вътре държахме картофи. Едно време. А преди това не знам.

Тереса сбърчи нос. Леко разочарование. Не че имаше някакви планове, но самата мисъл да разполага с експлозиви беше примамлива. Миранда изглежда споделяше мнението ѝ:

— Мамка му, колко жалко. Представете си да имахме динамит.

Известно време мълчаха, застанали една до друга в мрака и сред мириса на мухъл; всяка обмисляше личните си причини да иска да притежава вещество, с което може да прати всичко и всички по дяволите. След това гласът на Роня проехтя откъм двора:

— Ехо! Къде сте?

След няколко минути и Роня, Малин и Сесилия слязоха в землянката. Всички вече бяха налице. Тереса склопи очи и почувства присъствието на другите тела около себе си, дишането и останалите тихи звуци, ударите на пулса и общия аромат, който прогонваше мириса на влага. Тя дълбоко пое дъх през носа и изправи гръб. Терез нареди:

— Затворете вратата.

Тереса очакваше протести. Студено, противно, страх ме е от тъмното и тем подобни — но такива не последваха. Трудно беше да се определи дали се дължеше на факта, че всички са обхванати от същото чувство за общност като Тереса, или на това, че именно Терез го е заповядала, но никой не възрази, когато Ана С. и Малин с общи усилия издърпаха тежката врата и вътре стана тъмно като в рог. Тереса отвори и затвори очи — нямаше никаква разлика.

Всъщност не. Имаше една разлика. След няколко минути в пълен мрак сякаш телата на другите взеха да приближават — толкова близо, че започнаха да се разтварят и да се вливат в нея. Чуваше ги, чувстваше ги, вкусваше ги и в задушаващата тъма те се превърнаха в едно тяло, няколкостотин килограма плът, които чакаха, дишаха.

— Ние сме мъртвите — обяви Терез и от групата се отрони едва доловимо изпъшкване, когато всички сърца се подчиниха и спряха. Беше го изрекла. Значи беше вярно.

— Ние сме в мрака. Ние сме под земята. Никой не може да ни види. Ние не съществуваме. Мъничка е тук. Мъничка излезе изпод земята. Мъничка получи очи. И уста. Мъничка можеше да пее. Мъничка стана мъртва. И пак оживя. Мъничка е тук. Смъртта не е тук.

След последните думи на Терез се чу едновременно издишване. Тереса се надигна и си проправи път между телата. Стигна до вратата и се принуди да я подпре с гръб, за да успее да я избута. Разля се слънчева светлина.

Едно по едно момичетата излязоха от землянката и замигаха срещу меката вечерна светлина. Споглеждаха се, без да продумат, тръгваха в различни посоки или се събираха на малки групички. Така изминаха около пет минути.

След това сякаш бавно надигаща се вълна разцепи въздуха и ги заля няколко пъти един след друг. Радост. Лин намери ранни горски ягоди и започна да ги нанизва на сламка. Скоро и другите се присъединиха. Роня попадна на спукана футболна топка и взе да си я подава с Ана Л. и Софи. И така нататък.

Тереса седеше на един пън и ги наблюдаваше. Почти бе забравила Терез, но сега я видя да излиза от землянката и да гледа другите с присвити очи. Тереса отиде при нея.

— Здрасти.

Терез не отговори. Погледът ѝ беше мрачен и очите ѝ се присвиваха не заради ярката светлина, а понеже видяното не ѝ допадаше.

— Какво има? — поинтересува се Тереса.

— Те не разбират.

— Какво не разбират?

— Ти знаеш.

Тереса кимна колебливо. Стоеше до Терез. Тя беше тази, която имаше познанието. Така трябваше да бъде. Жалко само, че не беше вярно.

— Не — възрази тя. — Всъщност не знам. Стори ми се много готино, като седяхме заедно в землянката. Ти направи нещо. Стана нещо.

— Да — потвърди Терез и пак загледа как другите момичета подтичват из двора. — Заедно. Не сега. Не Сесилия. Не Роня. Не Лин. Не Малин…

Тя продължи, докато изброи всички имена и завърши с:

— Не ти.

— А какво смяташ, че трябва да правим?

— Ела.

Терез се завъртя и слезе обратно в землянката. Тереса я последва.

След известно време се върнаха в къщата — другите бяха разопаковали бурканите детска храна и ги бяха сортирали според съдържанието. Зеленчуковото пюре се оказа най-популярно, докато до херингата не се докосваше никой; караха се шеговито за бурканите и кръстосваха лъжици, за да опитат различните вкусове.