Йон Линдквист - Малка звезда

Тереса огледа групата. Някои пристъпваха на място и съсредоточените им лица светеха бледо в здрача.

— Кой иска да е пръв?

Някои изглежда го бяха помислили за игра, други бяха очаквали нещо друго, а трети вероятно много добре бяха разбрали за какво става дума, но след думите на Тереса бледите лица се извърнаха към нея, очите се разшириха в ужас, а неколцина заклатиха глави.

— А, не…

— Да — възрази Тереса. — Това ще правим сега.

— Защо?

— Защото така трябва.

Едно-две момичета приближиха ковчега, представиха си се затворени в тясното пространство между неумолимите дъски. Някои стиснаха в ръка парченцето си вълча кожа, засмукаха го несъзнателно, събираха смелост. Мина дълго време, без някой да се престраши. След това Лин пристъпи напред.

— Аз искам.

Цялата група въздъхна облекчено и Тереса сложи ръка върху ковчега. Лин седна вътре и прегърна краката си.

— Как ще го направите?

— Ще заковем капака — отговори Тереса. — Ще те спуснем в гроба. Ще го заровим. А ти ще си вътре.

— Колко време?

До този момент Терез не бе промълвила и дума. Сега обаче отиде при Лин и със същия чужд мрачен глас изрече:

— Докато станеш мъртва.

Лин притисна колене по-силно към гърдите си.

— Ама не знам дали ми се умира. Точно сега.

— Докато станеш мъртва, но можеш да викаш — поясни Терез. — И тогава ще извикаш.

— Ами ако не ме чуете?

— Аз ще те чуя.

Лин беше толкова дребничка, че имаше по десет свободни сантиметра от всяка страна и двайсет над главата, след като легна по гръб в ковчега, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи. Другите стояха като парализирани и Тереса затвори капака и заби по един пирон във всеки ъгъл. След това отряза две петметрови парчета въже и ги подхвърли на Каролине и Миранда.

— Прекарайте ги през клуповете. Спуснете я долу.

Свършиха каквото им беше казано, но след като вързаха въжето, направиха още по един клуп и отнесоха ковчега до ямата, Ана Л. зачупи ръце и се заоглежда тревожно:

— Това дали е хубаво? Може ли да правим така? Май не е хубаво?

— Хубаво е — отвърна Терез. — Много хубаво.

Ана Л. кимна и млъкна, но ръцете ѝ продължиха да се въртят една около друга като две измъчени животинчета, докато Каролине и Миранда спускаха ковчега в гроба. Стигнаха дъното и останаха неподвижни с въжетата в ръце. Тереса им посочи да ги оставят до ръба.

Терез грабна една лопата и започна да заравя ямата. Пръстта падаше върху капака на ковчега с глухо тупване. След осем лопати ковчегът вече не се виждаше и Ана Л. предложи:

— Стига толкова. Нали стига?

— Вземи си колата — тросна се Терез, — и си върви.

След което продължи да заравя. Ана Л. не помръдна и Тереса вдигна другата лопата, за да помага. Веднага след това Софи се залови с третата. За няколко минути гробът се запълни наполовина.

Терез подаде лопатата на Малин:

— Всички ще копаят. Всички ще участват.

Миранда коленичи и взе едната градинска лопатка, Сесилия — другата. Онези, които нямаха инструменти, действаха с ръце; някои плачеха.

Ковчегът не беше достатъчно голям да запълни пространството, заемано от скалите и торфа. Пръстта свърши, а до ръба имаше още трийсет-четирийсет сантиметра. Терез отиде до късата страна на гроба и клекна, взирайки се в черния четириъгълник.

— Лин стана мъртва — проговори тя. — Лин беше малко момиче. Мило малко момиче. А сега е мъртва.

Риданията се засилиха и някои скриха лице в ръцете си. Небето беше станало тъмновиолетово, а между бреговете на езерото плуваше самотен кървавочервен облак. Бавно, бавно, сякаш искаше времето да се влачи още повече. Кресна гмурец и всички трепнаха. Ако смъртта имаше глас, щеше да е точно такъв. Ако смъртта имаше форма, щеше да е като черния четириъгълник, зейнал в земята. Гробът на Лин.

Всички бяха така вцепенени, че не смееха да си извадят телефона да проверят колко време е минало. Може би пет минути, може би петнайсет. Терез наклони глава, сякаш заслушана в гроба и после каза:

— Сега.

Тереса не беше сигурна, но ѝ се стори, че и тя го чува. По-скоро цвърчене, отколкото вик; невъзможно беше да се определи откъде идва и не звучеше човешко. Но беше факт и при знака от Терез всички се бяха хвърлили към лопатите и инструментите и се бяха скупчили около гроба, за да го изкопаят колкото могат по-бързо.

Остава още двайсетина сантиметра и Роня хвана едното въже, а Ана Л. — другото и задърпаха. Ковчегът излезе от гроба заедно със слой пръст, който се плъзна от капака, след като почти го преобърнаха през ръба.