Йон Линдквист - Малка звезда

Тя отвори очи и лъч светлина проникна през пролука над краката ѝ. След това усети как вдигат ковчега. И го спускат. След необяснимо дълго време чукването под гърба ѝ подсказа, че е стигнала дъното на ямата. Чу се първото поръсване с пръстта и тя затвори очи и задиша бавно и повърхностно.

Чуваше как лопатите загребват пръст от купчината и веднага след това още няколко тупвания. Лопати, туп, туп. Лопати, туп, туп. Имаше ритъм и тя взе да брои ударите. Стигна до трийсет, но забеляза, че вече не чува лопатите, а тупванията стават все по-слаби. Успя да изброи още трийсет удара, а после се възцари тишина. Пълна тишина. Не знаеше колко пръст остава, докато се запълни ямата, но в гърдите си усещаше тежестта на вече натрупаната.

Между гръдния ѝ кош и капака имаше не повече от двайсет сантиметра. И да искаше, нямаше начин да се измъкне. Пробваше ли да избие пироните, тежестта на земната маса щеше да я притисне. Беше изоставена. Забравена. Дишаше бавно и повърхностно.

Никаква светлина през пролуката, никакви гласове, никакви удари. Нищо. Вече беше изгубила представа за времето. Знаеше, че не е лежала половин час. Но дали са били три или десет минути, не можеше да каже, понеже нямаше на какво да се осланя.

Започна да брои на ум. Стигна до сто и спря. Биваше я да отмерва секундите, но дори понятието „секунди“ бе загубило значението си. Може би броеше твърде бавно или пък твърде бързо, не знаеше.

Затова се предаде. Не го съзнаваше, но цялото ѝ тяло беше стегнато — усети го едва когато се отпусна. Пусна се и се остави на мрака и тишината, и отсъствието на всичко, което я правеше каквато е.

Мина още един неизмерим отрязък от време. Дишаше бавно и повърхностно. Нещо помръдна. Тих звук. Отначало помисли, че е някакво насекомо или червей, случайно попаднал при нея в ковчега, и се опита да установи откъде идва звукът. Ръцете ѝ се плъзнаха по стените на ковчега. Едно нямо и дрезгаво нищо.

Но звукът. Движението.

Пространството едва ѝ позволяваше да се извърти на една страна. Рамото ѝ натисна капака, когато тя обърна гръб на посоката, от която смяташе, че идва звукът. Притисна ушите си с длани. Звукът пак се чуваше. Нещо се движеше под земята. Ровеше. Приближаваше.

Сърцето ѝ заби по-бързо и тя вече не съумяваше да контролира дишането си. Дъхът излизаше учестено и на пориви от нея, докато онова, което се движеше в земята, достигна стената на ковчега. Чу го, почувства го с тялото си.

Стана по-топло. На челото ѝ изби пот, въздухът вече не съдържаше необходимото. Тя подскочи, все едно я е ударил ток, после още веднъж — паниката я заплашваше. Беше обградена с пръст от всички страни, лежеше в най-дълбок мрак, нямаше въздух и нещо си беше прокопало път до нея, всеки момент щеше да проникне вътре. Тя щеше да извика. Макар да не беше стигнала до този момент, щеше да извика.

Напълни дробовете си с разреден въздух и в същия миг онова проникна при нея, промуши се зад гърба ѝ и легна до нея.

Урд.

Тя издиша, без да извика. Усещаше прегръдката на меката опрощаваща тъма, която вече не беше страшна. Урд лежеше до нея. Урд беше тя. Урд не викаше.

Тереса?

Вече я нямаше. Никога не я е имало.

От мрака се появиха картини от живота ѝ.

Видя себе си, как е заровена в земята, но ковчегът беше празен. Видя компютъра си, себе си, седнала пред компютъра, натискаха се копчета, сякаш някакво пиано свиреше самичко. Нямаше никого. Удряше чук, върху циментов под шуртеше кръв, върху друг циментов под се повръщаше, но течностите идваха от празното пространство. Сцените започнаха да се сменят все по-бързо.

Терез седеше сама в метрото, разговаряше с някой, който не съществуваше; Йоран махаше на влак без пътници; колело без колоездач се движеше по чакълен път; Йоханес играеше „Текен“ сам срещу себе си; целуна го невидим призрак; сухи листа се вихреха из пещерата между скалните блокове, където никой никога не бе стъпвал. Дрехи падаха на купчини на двора, в стаята, по стените. Падаха, понеже човека, който ги беше носил, изчезна.

Сцените се спряха на една жълта перличка. Две детски пръстчета държаха малка жълта перла. Ако аз не съществувах, нямаше кой да държи перлата. А жълтата перла беше там, на половин метър над масата. След това пръстите, които я държаха, изчезнаха и перлата падна, отскочи два пъти и застина на земята.

На света остана единствено тази самотна жълта точка. Не. Остана единствено тази самотна точка и очите, които я виждаха . После изчезнаха и очите, изчезна перлата и всичко стана бяло. Снежнобяло. Пронизващо, изгарящо фосфорно бяло. Белота, тъй заслепяваща и болезнена, че беше като пронизителен писък.