Йон Линдквист - Малка звезда

Те стояха заедно на пристана призори, четиринайсет момичета. Часът беше пет, но слънцето вече се издигаше високо в небето и разливаше светлината си върху тях. Сутрешните мъгли се бяха разсеяли и езерото бе съвсем спокойно.

Пристанът беше малък и момичетата стояха като ято птици плътно едно до друга и споделяха топлината си, преливаха между телата си някакъв нов вид енергия. Очите им бяха празни, а сетивата — широко отворени.

Тереса още я болеше гърлото от писъка, който даже не знаеше, че е надала, но също като другите седеше мирно и поглъщаше меката утринна светлина, мириса на тиня, тръстика и вода откъм езерото, провлачените птичи песни откъм дърветата, близостта с другите момичета и широкото пространство около нея.

Терез се отдалечи от групата и застана в края на пристана. Вдигна един ръждив пирон, огледа го и го метна във водата, проследи с поглед как потъва, след което се обърна към групата и отсече:

— Ние бяхме мъртвите. Нуждаем се от живот.

Всичко за Макс Хансен се беше променило към по-добро след успеха с Тесла. Даже бе започнал да преосмисля плана си да изгори всички мостове и да отпраши към топлите страни.

Сцената, която беше организирал край „Скансен“ бе дала желания резултат. Момчетата му бяха донесли, че Тура е обещала да участва, а на следващия ден бе получил и потвърждение по имейл. Може би все пак нямаше да бъде разумно да я изобличи. Времето щеше да покаже дали сегашната ѝ известност не е за предпочитане. А и това щеше да му позволи да остане в страната.

А страната, или по-точно градът, беше започнала да му показва най-дружелюбното си лице и сякаш едва ли не се беше върнал в осемдесетте години. Всички искаха да говорят с него, да обсъждат бъдещи проекти, да му предлагат услугите си. Макс Хансен — последния шанс на бърза ръка отново бе станал голям играч и участваше в мача.

Не беше зелен. Наясно беше, че този род популярност трае кратко и може да се стопи за една нощ, но докато можеше, щеше да ѝ се наслаждава — да бъде отново в светлината на прожекторите, да предизвиква изкуствени усмивки и подмазване, да се радва на всяко покорно потупване по гърба.

Беше започнал да излиза отново. Кафето, „Риш“ „Спай Бар“. Много от музикантите бяха заменени от костюмирани типове на ръководни постове или млади мъже в изрязани тениски, които наричаха себе си продуценти, само защото можеха да работят с „Autotune“ Не беше както в златните дни, но все още имаше изобилие от хора, които се домогваха до властните и известните, а Макс Хансен отново бе станал такъв.

Тази събота започна с Кафето. Момичешки дует, наречен „Дивинити“ и свирещ електроклаш, представяше новия си албум в едно от страничните помещения и Макс беше получил покана. Намери музиката за почти непоносима, затова след като изгълта две чаши безплатно мохито, се плъзна дискретно в голямата зала.

Беше полупразно — нещо немислимо за събота вечер преди двайсет години. Макс помаха на един продуцент от „Еми“ на един артдиректор от „Сони“ и на един студиен китарист, който твърде настъпателно се мъчеше да го заговори, затова той се извини и се оттегли на бара; поръча си чаша бяло вино. Обърна се с гръб към бара с леденостудената чаша в ръка и се отдаде на чувството да бъде… е, не крал, но поне малък принц в това кралство. Толкова му бе липсвало!

— Какво пиеш?

До него се бе настанило младо момиче. Макс Хансен разклати чашата си и лениво сви рамене.

— Бяло вино, засега. Нощта е млада.

— Предпочитам шампанско — заяви момичето.

Макс Хансен го огледа щателно. Беше двайсетинагодишно, вероятно твърде младо, за да го пуснат в заведението. Не някаква невиждана красавица, но хубавичка и облечена с анцуг, който би могъл да мине за хип-хоп. Права, средно дълга коса и слабо лице. В интерес на истината, леко напомняше за Тура Ларшон, но без багажа, с който вървеше Тура. Макс Хансен се усмихна широко:

— Ами защо да не поръчаме? Как се казваш?

— Алис.

— Като „Алиса в Страната на чудесата“?

— Да. Като в Страната на чудесата. Оттам идвам.

В очите на Алис се долавяше нещо опасно, което се харесваше на Макс Хансен. Не изглеждаше като да е от онези момичета, дето ще си лежат кротко по гръб и ще зяпат в тавана, все едно си казват молитвата преди лягане. Тази не беше вчерашна.

Макс Хансен поръча бутилка пенливо вино. Докато момичето отпиваше от чашата си и го гледаше изпод вежди, изведнъж у него се пробудиха подозрения. Беше твърде лесно. Той все пак имаше ясна представа за собствената си привлекателност. Как така това момиче взе да флиртува толкова открито с него?