Йон Линдквист - Малка звезда

Тереса бе започнала да гледа на тези неделни срещи като на истинския си живот — групата беше нейното семейство. Останалите дни от седмицата бяха просто плънка; копнееше за уикенда, за да бъда заедно със своите .

И все пак сякаш нещо липсваше. Според Роня повече приличали на терапевтична група, отколкото на глутница. Всички носеха ивиците вълча кожа, някои даже ги бяха зашили на якетата си, но накъде всъщност бе поела тази глутницата, какво щеше да прави ?

На третата им сбирка Лин, която вече се осмеляваше да говори, разказа как си играела на мъртва. Спомена го между другото, но получи неочакван отзвук. Оказа се, че най-сетне си бяха намерили общ знаменател. Всички , всяка една от тях, бе играла тази игра.

И така започнаха да я играят заедно. Легнали в тревата пред заграждението на вълците, се хващаха за ръце, затваряха очи и нашепваха с напевен тон: „Тревата пораства през сърцата ни“, „Телата ни изгниват и червеите ни ядат отвътре“, „Потъваме в земята и настъпва тишина“. Можеха дълго да лежат така, а когато излезеха от гроба, светът сякаш бе станал по-жив.

Терез заяви, че било хубаво, но не истинско. На въпроса на Тереса какво има предвид отвърна, че тя вече знаела.

Да. Тя знаеше. Но това знание не можеше да сподели с останалите. Колкото и да ценеше принадлежността си към тях, не смееше да им се довери изцяло, без да се замисля, както правеше Терез.

Искаше ѝ се да им разправи, да ги впечатли със собствения си опит и да им покаже белега на корема си. Как се бе събудила за нов живот и сетивата ѝ се бяха изострили, как оттогава живееше в едно настояще , което допреди това не бе достъпно за нея. Как това ѝ позволяваше да седи в групата и действително да бъде там, да излиза от групата и все още да чувства вибрирането на живота в шумолящите листа, в ухаещата трева и в играта на цветовете.

Но тя не смееше да им разкаже. Другите не бяха на същото място като нея. Когато се срещаха, винаги минаваше известно време, докато намерят общия глас, преди страхът да бъде прогонен. Останалите шест дни от седмицата се вкопчваха в тях — въпреки всичко те бяха просто други хора с родители и съученици.

Толкова е трудно да стоиш жив! Тя често мислеше за това и си спомняше как беше преди. Никога не беше наистина тук . Бе мярвала собствената си личност единствено за кратки мигове сред тревогите и мислите; беше се зървала като някой, който диша и живее, и може да се наслади на момента. След това изчезваше.

А сега бе тъй различно. Искаше ѝ се да разкаже. Но беше твърде опасно. Засега.

Албумът, излязъл в средата на май, беше половинчата работа. Понеже искаха да яхнат вълната, вдигната от „Лети“, продуцентите, музикантите и техниците от студиото разполагаха с едва няколко седмици да създадат готов продукт от некачествените MP3-файлове.

Макс Хансен пробва и с моркова, и с тоягата да вкара Терез в студиото, за да направи професионален запис. Обещаваше пет и шестцифрени суми, заплашваше с полиция, психиатрия и алчните ръце на медиите, но безрезултатно. Или заплахите му бяха прозрачни, или тя бе неспособна да разбере какви злини можеше да ѝ стовари на главата.

Той вярваше в първото. Или Терез, или изчадието бяха осъзнали, че той не можеше да разкрие какво знае, без сам да се опари. О, той беше готов да се опари, но трябваше да почака точния момент. Мига, в който напуснеше Стокхолм и нямаше други грижи, освен как да си харчи парите.

Макар албумът да бе сглобен набързо, бе посрещнат с ентусиазъм. И един рецензент не можа да се въздържи да не коментира ужасното качество на звука. От друга страна, гласът на Тесла компенсираше всякакви недостатъци. И от продукцията имаше какво още да се желае, но и тук металическият звук се балансираше от качеството на песните. Нямаше никакво съмнение, че тази Тесла, която и да беше тя, ще е нов артист, с когото всички да се съобразяват.

След като Макс Хансен научи миналото на Терез, той вече не смееше да се среща с нея, без наоколо да има хора, но не успяваше да се свърже с нея и по мейл или телефон. Затова не можеше и да уреди интервюта и фотосесии.

Още няколко дни след излизането на албума той осъзна, че онова, което бе смятал за слабост, всъщност е сила. Имаше истинска жажда за информация и изказвания на новата звезда на шведския музикален небосклон, а не идваше нито звук. Макс Хансен тъкмо бе започнал да изработва стратегии за предлагане на фалшиви цитати и интервюта, когато усети, че тонът на писанията за Тесла се е променил.