Йон Линдквист - Малка звезда

— Терез. Какво ме отличава от тях?

— Ти дойде първа. Ти написа думите.

— Но иначе си приличаме?

— Да. Много.

Тереса склони глава. Какво ли си беше въобразявала? Че е уникална и единственият човек в целия свят, с когото Терез може да контактува; който може да обича Терез? Да. Точно така си мислеше, до онзи ден, когато влезе в апартамента и завари глутницата събрана. А сега получи окончателното потвърждение, че се е държала като идиот.

Да. Много.

Първата група от седем момичета приближаваше откъм спирката. В мъчителната прямота на Терез имаше една-едничка утеха — глутницата може би не беше толкова чужда, колкото си мислеше. Тя наблюдаваше седемте момичета и още отдалеч разпозна нещо в движенията им, в походката им, сякаш стъпките им можеха да наранят земята.

Тереса придърпа ботушите си, стегна връзките и рече:

— Те обаче не са направили никого мъртъв, нали? Никоя от тях?

— Не.

— А способни ли си, как смяташ?

— Да. Всички.

Тереса погледна групичката, която вече беше до оградата, и очите ѝ се присвиха. В съзнанието ѝ един нов план направи първите си несигурни крачки. После тя махна и се усмихна.

Всички.

Момичетата дойдоха да я поздравят и Тереса се почувства издигната по непознат дотогава начин. Отнасяха се към нея с уважение, все едно са на аудиенция. Не можеше да се въздържи — наслаждаваше се на това. Никога досега не беше ставала обект на добронамерен интерес.

Те хвалеха разни изрази или отделни стихове, според някои текстовете им описвали точно как се чувстват самите те и им се искало и те да можеха да пишат така. След няколко коментара в този стил Тереса прибегна до фалшива скромност и ги заубеждава, че не е кой знае какво, всеки би могъл… и така нататък.

Макар другите момичета да гледаха на нея като на авторитет, все пак говореха на един език. С Терез бе различно. Отнасяха се с нея като с най-тънък порцелан, приказваха тихо и не смееха да мръднат. Кажеше ли Терез нещо, слушаха с напрегната съсредоточеност.

Терез не говореше нищо забележително, но Тереса разбираше. Терез имаше способността да каже точното нещо на точния човек, самоочевидната истина, от която той се нуждаеше, изречена с онзи загадъчен покоряващ звън в гласа, който превръщаше всичко в истина, в Истината .

След първоначалните приказки и поздрави, момичетата насядаха около вълчата кожа и потънаха в собствените си мисли, като пускаха по някой предпазлив коментар.

Тереса не го бе очаквала, но след като всички се събраха и тя огледа групата — как седяха, как движеха ръце, как гледаха — констатира, че тя наистина е най-силната личност тук. Нямаше от какво да се страхува.

От друга страна, именно тя познаваше Терез най-дълго, тя седеше до нея. Какво беше тя без Терез? Сива малка мишка, която подтичваше, долепена до стените, и се мъчеше да бъде невидима. Може би. А може би не. Във всеки случай, сега гледаше на другите с нежност. Когато малката Лин бе на път да се разплаче, Тереса не изпита никаква ревност, щом Терез се плъзна до нея и ѝ зашепна на ухо, докато се успокои.

С изключение на Роня, никое от тези момичета нямаше да получи гласове за кралица на бала. Някои, подобно на Тереса, бяха натрупали доста излишни килограми, половината имаха пиърсинг на устните, носа или веждите. Беата имаше леко азиатски вид, а косата ѝ беше единствената, която изглеждаше естествено черна, докато в корените и на двете Ани, и на Лин, и на Каролине си личеше друг цвят.

Единствено Сесилия можеше да се нарече наистина дебела; тя криеше телесата си под безформено облекло в стил милитер, но и другите общо взето носеха торбести дрехи. Що се отнася до грима, той варираше от Мелинда, която си беше боядисала целите очи, до Ерика, която изобщо не беше гримирана и като цяло беше толкова безцветна, че почти не се виждаше. Тереса предположи, че някои от тях са членове на някакво обединение или клуб.

Изключение правеше Роня. Тя беше най-голямата в групата, деветнайсетгодишна, и изглеждаше като момиче, което играе футбол. Носеше панталони Адидас и ветроупорно яке; беше слаба, а косата ѝ — права и руса. По-спортна и пригодена към обществото версия на Терез. Не чак толкова красива като нея, но достатъчно за кралица на бала — ако не гълташе стъкло.

Обединяваше ги общ знаменател, но вероятно само Тереса го долавяше: мирисът на момичетата. Всички миришеха сходно. Почти никое не ползваше парфюм, а които го ползваха, бяха пестеливи. Но не мирисът бе общото, а това, което се криеше зад него — Страхът.