Йон Линдквист - Малка звезда

— Я почакай! — възкликна тя. — Кога ще пееш тук?

— През лятото. Макс Хансен писа. „Алсонг“. В „Скансен“. Добра реклама.

— Ти ще участваш на „Алсонг“ в „Скансен“?!

— Ще трябва. Иначе той ще каже за Ленарт и Лайла.

Тонът на Терез се поизмени и Тереса предположи, че просто предава нещо, написано от Макс Хансен, преди да продължи:

— Тогава Джери ще влезе в пандиза. Мен ще ме затворят в лудница с другите откачалки. Защо ще пея на животните?

Тереса свали раницата и я пусна на земята, седна върху нея и помоли Терез да седне до нея. След това я хвана за ръка.

— Окей — поде тя. — Първо на първо. Няма да пееш на животните. Там има хора. Хиляди хора. Възрастни и деца, и младежи. Предава се по телевизията. Гледат няколко милиона души. За това става дума, ясно? „Алсонг“ в „Скансен“.

Терез кимна. После поклати глава.

— Това не е добре. Много хора не е добре. Знам.

— Не. И второ. В никаква лудница няма да влизаш. А ако влезеш, и аз ще вляза. И двете сме еднакво отхапани, ясно? Каквото стане с теб, става и с мен. Това е. Но тази работа с Макс Хансен… не знам какво да правим.

— Трябва да го направим мъртъв.

Тереса се изсмя.

— Предполагам, че той доста внимава и ще се пази от нас. Но трябва да измислим нещо друго.

— Да. Добре. Сега ми пусни ръката.

Тереса не пусна. А щом Терез се опита да се освободи, стисна още по-силно.

— Защо не обичаш да взимам ръката ти в моята?

— Не бива да взимаш ръката ми. Това е моята ръка.

Тереса се разсмя и Терез използва да се отскубне и да стане. Тереса остана седнала и загледана в собствените си ръце. Да взимаш ръката ми. Хората взимат неща един от друг. Тя не биваше да взима ръката на Терез. Естествено.

Тя пак метна раницата на гръб и тръгна пред Терез по Солидсбакен от външната страна на оградата. На картата, която беше принтирала от интернет, разстоянието изглеждаше кратко, но когато стигнаха входа на Солиден, осъзна, че им остава да извървят почти километър. По Юргордсвеген се движеше автобус — сигурно автобусите минаваха цялото разстояние. Трябваше да го запомни за следващия път. В случай, че има следващ път.

Свиха по Сирисхувсвеген. Тереса гледаше картата си и след като подминаха Белманспуртен, продължиха още стотина метра покрай оградата, като се взираха през мрежата.

— Няма ги — отбеляза Терез.

Тереса пъхна пръсти през ромбовидните дупки на телената ограда и обхвана околността с поглед. Беше си представяла по-открито пространство, но ограждението на вълците представляваше пейзаж с дървета с нежни листенца, храсти и пръснати по склона скали. Естествената им среда. Тя знаеше, че вътре трябва да има седем вълка, но в момента не се мяркаше нито един.

Погледът ѝ се спря на една скала със странна форма и тя рязко си пое дъх. Наистина беше скала, но чудноватите ѝ очертания се дължаха на легналия отгоре вълк. Той лежеше напълно неподвижно и гледаше в тяхната посока.

— Ей там — прошепна тя на Терез и посочи. — Ето го.

Терез застана до нея и притисна тяло в оградата, за да е колкото може по-близо. Двете бяха във визуалното поле на вълка, а ветрецът подухваше в гърба им. Вероятно вълкът ги надушваше. Коремът на Тереса се сви. В момента мислиш за нас. Какво мислиш? Как мислиш?

Дълго време висяха на оградата и гледаха вълка; той също ги гледаше. Бяха заедно. След това вълкът облиза лапите си и ги остави.

— Защо си нещастна? — попита Терез.

Едва тогава Тереса осъзна, че очите ѝ са влажни и сълзите са се спуснали по бузите ѝ.

— Не съм нещастна — отвърна тя. — Щастлива съм. Защото пристигнах.

Разстлаха одеялата в тревата пред ограждението на вълците. Преди да извади вълчата кожа от раницата, Тереса хвърли един поглед към скалата. Вълкът бе напуснал поста си и слава богу — направо щеше да е светотатство да покаже кожата пред него. Сякаш тя самата не е достойна да бъде там.

Двете с Терез се настаниха на одеялата с гръб към оградата и зачакаха. В мейла за срещата беше обяснено, че Тереса, момичето, което пише текстовете на песните, също ще дойде. Тя не се чувстваше като момичето, което пише текстовете. Беше самотно вълче, а чуждата глутница приближаваше.

— Терез? — проговори тя. — Всички песни ли си им пускала?

— Да.

— Разправяла ли си им за себе си?

— Да.

— За Ленарт и Лайла, и… всичко?

— Да. Всичко.

Точно както беше предполагала и въпреки това искаше да зададе още един въпрос. Боеше се от въпроса, понеже се боеше от отговора, но събра смелост: