Йон Линдквист - Малка звезда

Мобилният звънна и докато вдигаше, Тереса очакваше да чуе онзи мазен глас откъм свинарника, но се оказа Йоханес. След няколко въвеждащи фрази той я попита как е и тя отвърна, че всичко ѝ е наред.

— Защото — запъна се Йоханес — просто имам чувството, че не знам, че някак те няма .

— Има ме. Тук съм.

— А тогава защо ме избягваш?

— Така ли правя?

— Да, така. Да не мислиш, че не забелязвам?

— Какво значение има? Ти не искаш да имаш нищо общо с мен.

Чу се дълбоко въздъхване. После Йоханес заговори:

— Тереса, престани с това. Ти си най-старата ми приятелка. Не помниш ли как си го казахме? Ще останем приятели. Каквото и да става.

Гърлото на Тереса я стисна, но това не си пролича от гласа ѝ:

— Много работи казахме. Като малки.

— За нещо конкретно ли говориш?

— Не.

Йоханес се изсмя, все едно си спомни нещо.

— Онзи ден ми дойде на ума… когато лежахме в онази пещера, помниш ли? И се правехме на мъртви?

В гърлото ѝ се беше запряла буца и тя изрече с усилие:

— Извинявай, малко съм заета.

— Окей. Но слушай. Защо не дойдеш някой ден? Толкова отдавна не сме си приказвали като хората. Ей! Може да поиграем „Текен“! Получих…

— Чао, Йоханес. Чао.

Тя му затвори. След това притисна ръце в корема си и се наведе напред, колкото можеше по-надолу, и стоя така докато главата я заболя и забуча. Тя се надигна и чувство се изля от нея. Главата се изпразни, докато кръвта се спускаше обратно в тялото и безпокойството ѝ се уталожи.

Тя накъса един лист на миниатюрни парченца и ги сдъвка. После изплю влажната топка хартия в кошчето за боклук. Беше благодарна, че е сама. Защитата ѝ в момента беше уязвима и ако някой желаеше да я нарани, това беше сгоден случай.

Беше единайсет и петнайсет и наддаването бе приключило. Тя влезе в пощата си и откри съобщение от Традера, че е спечелила. Не е имало други оферти и кожата щеше да бъде нейна за шестстотин крони.

Знаеше точно какво да прави с нея, както и кое място да предложи за неделната среща.

— Той писа. Макс Хансен.

— Какво писа?

— Че знае. За Ленарт и Лайла. И стаята. Когато бях малка. Как те станаха мъртви.

— И какво смята да прави?

— Диск. С нашите песни.

— Искам да кажа какво смята да прави, след като е научил за това. За теб.

— Нищо.

— Какво? Написал ти е, че не смята да прави нищичко?

— Ако аз не направя нищо. И той няма. Така пишеше.

Те седяха най-отзад в автобус 47 от Серйелс Тори. По-напред в автобуса се бяха настанили няколко семейства с деца, но местата около тях бяха празни. Беше средата на април и потоците от туристи към Юргорден още не бяха започнали. Тереса се наведе и подпря лакти на натъпканата раница в скута си; помъчи се да размишлява.

Едва ли беше в интерес на Макс Хансен да разкрие какво знае за Терез — това беше празна заплаха.

Или не?

Убийцата, израснала в мазето. Точно такива истории обичат хората. Тереса никога не бе мислила за разказа на Терез от този ъгъл, но сега си го представяше. Заглавията. Ден след ден. Интригуваща история и безплатна реклама за албума. Можеше ли Макс Хансен да е толкова зъл? Можеше ли?

Докато автобусът минаваше по Юргордсбрун, Тереса се надигна и дълбоко си пое дъх, потропа няколко пъти с ботуши по пода. Беше безсмислено да се чуди. Сега трябваше да се концентрира върху настоящето.

Дванайсет момичета бяха обещали да дойдат. Най-малкото беше на четиринайсет години, най-голямото — на деветнайсет. Терез ѝ бе разказала накратко за всяко от тях, но Тереса не можеше да различи едносричните описания и да ги свърже с имена. Миранда и Беата, и Сесилия, и два броя Ана, и тъй нататък.

Спомни си Миранда от онзи ден в апартамента, а Роня бе името на момиче, което според Терез три пъти пробвало да се самоубие, веднъж като глътнало стъкло. Това се беше забило в ума на Тереса, понеже беше толкова крайно. Роня. Родителите ѝ сигурно са очаквали нещо доста по-различно, когато са избирали името.

При „Скансен“ слязоха от автобуса. Тереса метна раницата на гръб и тръгна към входа на Солиден. Терез не я последва. Беше се спряла на главния вход и гледаше нагоре към табелата. Тереса се обърна и тя я попита:

— Това ли е „Скансен“?

— Да.

— Какво е?

— Зоологическа градина. И малко стари къщи, такива неща. Защо питаш?

Терез сбърчи вежди.

— Ще пея тук.

— Какво? Тоест… кога? Как?

— Не разбирам. На животните ли ще пея?

Тереса погледна големите тържествени букви над главния вход. С К А Н С Е Н. Тя знаеше, че там организират концерти, както и разбира се…