Исабел Алиенде - Паула

— Ние се обичаме — обясни Рамон с уважение, но твърдо и в множествено число, въпреки че последните писма навявали съмнения относно споделеността на неговата любов. — Позволете ми да ви докажа, че съм човек на честта и че мога да направя дъщеря ви щастлива.

Дядо ми не отделил поглед от него, опитвайки се да отгатне и най-тайните му намерения, и вероятно му харесало това, което видял.

— Добре тогава — отсякъл накрая. — Щом е така, идвате да живеете в моя дом, защото не искам дъщеря ми да ходи разпасана неизвестно къде. Предупреждавам ви много да се грижите за нея. При първата грубост ще си имате работа с мен, ясно ли е?

— Напълно — отвърнал новоизлюпеният годеник леко разтреперан, но без да свежда поглед.

Това било началото на едно безусловно приятелство, продължило повече от трийсет години, между този невероятен свекър и неговия незаконен зет. Наскоро след това у дома пристигна камион и стовари насред двора огромен сандък, от който се изсипаха безброй вързопи и вързопчета. Когато за пръв път видях чичо Рамон, реших, че майка ми е скроила някаква шега. Това ли беше принцът, по когото толкова бе въздишала? Не бях виждала по-грозен тип от него. Дотогава братята ми и аз бяхме спали в нейната стая, но в онази нощ преместиха леглото ми в стаята за гладене, насред множество шкафове с дяволски огледала, а Панчо и Хуан бяха настанени в друга стая с Маргара. Не осъзнах, че нещо фундаментално се е променило в семейния ред, въпреки че когато леля ни кармелитката идваше на гости, чичо Рамон моментално изчезваше през един прозорец. Истината ми се разкри след известно време, когато се върнах от училище в необичаен час, нахълтах в спалнята на мама, без да почукам както обикновено, и я заварих, потънала в следобеден сън до този непознат, когото трябваше да наричаме чичо Рамон. Червеят на ревността не престана да ме гложди още десет години, когато най-сетне успях да го приема. Той пое грижите за нас така, както беше обещал в онзи паметен ден в Лима, възпита ни с твърда ръка и спокойствие, постави ни ограничения и ни даде ясни послания без сантиментални показности; нито веднъж не отстъпи — изтърпя цялата ми враждебност, без да се опита да купи уважението ми, нито да се отмести на педя от своите позиции и накрая ме спечели изцяло. Той е единственият баща, когото съм имала, а днес ми се струва направо красив.

Животът на майка ми е роман, който тя ми е забранила да пиша; нямам право да разкривам скритото и потайното в него петдесет години след нейната смърт, но дотогава рибите сигурно отдавна ще са ме изяли, ако потомците ми изпълнят моята воля и разпръснат пепелта ми в морето. При все че рядко постигаме съгласие, тя е най-продължителната любов в живота ми, започнала в деня на зачеването ми и неугаснала вече половин век; освен това тя е единствената, от която получавам наистина безусловна любов — нито децата, нито любовниците обичат по този начин. Сега е тук с мен в Мадрид. Косата й е посребрена и има седемдесетгодишни бръчки, но зелените й очи още блестят с предишната страст, въпреки горчивината през тези месеци, от която всичко помръква. Заемаме две хотелски стаи на няколко преки от болницата; имаме котлон и хладилник. Храним се с гъст, течен шоколад и чурос 7 7 Пържено тестено изделие, подобно на несиропирана тулумбичка, което в Испания се яде с течен шоколад. — Б.пр. , купени по пътя, а понякога със силна супа от леща с наденици, способна да вдигне на крака покойния Лазар, която сами приготвяме на котлона. Събуждаме се сутрин още по тъмно и докато тя се разсънва, аз се обличам и приготвям кафе. Излизам първа и вървя из улици, осеяни с островчета мръсен сняг и лед, а няколко часа по-късно тя се присъединява към мен в болницата. Денят ни минава в коридора на изгубените следи, до вратата на интензивното отделение, сами, докато падне здрач; после Ернесто пристига след работа и започват да прииждат на посещение приятели и монахини. Според правилника можем да прекрачваме зловещата врата само два пъти на ден, облечени в зелени престилки, обути в найлонови калцуни, и да броим двайсет и една дълги крачки със сърце, заседнало в гърлото, докато стигнем до твоята стая, Паула. Леглото ти е първото вляво — общо дванайсет са в цялата стая — някои са празни, други — заети от сърдечноболни, от наскоро оперирани, от жертви на катастрофи, наркотици или опит за самоубийство, които прекарват тук няколко дни и сетне изчезват, като някои се връщат към живота, а други ги отнасят, покрити с чаршаф. В съседното до теб легло лежи дон Мануел, който бавно умира. Понякога се надига, за да те погледне със замъглени от болка очи: „Ама колко е красива дъщеря ви“, ми казва. Обикновено ме пита какво ти се е случило, но е потънал в злочестието на своята болест и едва свършвам да му обяснявам, той вече е забравил. Вчера му разказах приказка и за пръв път ме изслуша с внимание. Имало едно време една принцеса; когато я кръщавали, добрите феи я отрупали с дарове, ала зъл магьосник поставил бомба със закъснител в тялото й, преди майка й да успее да му попречи. Докато девойката навърши двайсет и осем щастливи години, всички били забравили за проклятието, ала часовникът броял неумолимо минутите и в един зловещ ден бомбата безшумно избухнала. Ензимите загубили пътя си в лабиринта от вени и девойката потънала в сън, дълбок като смъртта. „Дано Бог закриля вашата принцеса“, въздъхна дон Мануел.