Исабел Алиенде - Паула

— Слизайте, деца — лудите са добри хора — ни подкани. — Можете да се катерите по дърветата, да ядете всичко, което ви се иска, и да напълните този чувал. Ние сме несметно богати.

Не знам как го постигна, но болните от санаториума взеха да ни помагат. Скоро престанахме да се страхуваме от тях и се озовахме всички по дърветата, захапали праскови, облени в сок, късайки ги с шепи направо от клоните и пълнейки чувала. Захапвахме и ако някоя не ни се стореше достатъчно сладка, я захвърляхме и изваждахме друга; замеряхме се с най-зрелите, които се разпльоскваха отгоре ни в истинска оргия от плодове и смях. Ядохме до насита и след като се разделихме с целувки с лудите, поехме обратно към къщи в стария „Форд“ с големия, препълнен чувал, от който продължихме лакомо да лапаме, докато стомасите ни не се разбунтуваха. В този ден за пръв път осъзнах, че животът може да бъде щедър. Никога не бих могла да стигна до подобно прозрение с дядо ми или с който и да е друг член от семейството, където оскъдицата се смяташе за благословия, а скъперничеството — за добродетел. От време на време дядо се появяваше с поднос със сладкиши, винаги точната бройка, по един за всекиго, без да липсва нито един, но и нито един в повече; парите бяха свещени и нас, децата, отрано ни учеха колко трудно се печелят. Дядо ми имаше цяло състояние, но узнах това много по-късно. Чичо Рамон беше беден като църковна мишка, ала и това не знаех тогава, защото той се постара да ни научи да се наслаждаваме и на малкото, което притежаваше. В най-трудните моменти на моя живот, когато ми се е струвало, че се затварят всички врати, вкусът на прасковите изпълва устата ми, за да ме утеши с мисълта, че изобилието е на една ръка разстояние от нас, стига да можем да го видим.

Спомените от детството ми са драматични, както, предполагам, на всеки човек, защото безинтересните неща потъват в забрава, ала това може да се дължи и на моята склонност към трагичното. Казват, че географската среда предопределя характера ни. Родена съм в прекрасна страна, но тя често става жертва на природни бедствия — суша лете и наводнения зиме, когато каналите се запушват и бедните умират от пневмония; прииждащи реки при топенето на снеговете в планините и морски вълнения, при които една-единствена вълна е достатъчна да запрати корабите навътре в сушата насред някой площад; пожари и изригващи вулкани; нашествия от сини мухи, охлюви и мравки; апокалиптични земетресения и безкрайна броеница от по-слаби трусове, на които вече всички са престанали да обръщат внимание; и ако към бедността на половината население прибавим изолацията, получаваме изобилен материал за мелодрама.

Пелвина Лопес-Пун — кучката, която настанили в стаята ми още от първия ден на моя живот с намерението да ме имунизират срещу болести и алергии, се оказа чувствено животно, което на всеки шест месеца забременяваше от някое улично куче, въпреки изобретателните предпазни мерки, които измисляше майка ми, като например да й изхлузва гумени гащички. Когато се разгонеше, тя залепваше задника си до желязната ограда на градината, а на улицата цяла глутница псета нетърпеливо чакаха ред, за да я любят през решетките. Понякога, на връщане от училище, заварвах заклещено куче, от другата страна Пелвина виеща и моите вуйчовци, примрели от смях, мъчещи се да ги разделят със силна струя студена вода. По-късно Маргара давеше новородените кутрета по същия начин, както постъпваше с котетата. Едно лято бяхме готови да тръгнем на летуване, ала се наложи да отложим пътуването, защото кучката беше разгонена и беше невъзможно да я отведем в това състояние, на плажа нямаше как да я затворим, а вече беше доказано, че гумените гащички са безсилни пред порива на истинската страст. Тата толкова протестираше, че мама реши да я продаде с обява във вестника: „Изискано женско куче булдог, донесено от чужбина, с мил характер, търси гальовни стопани, способни да го оценят.“ Обясни ни основанията си, ала на нас намеренията й ни се сториха позорни и заключихме, че щом може да търси да се отърве от Пелвина, в състояние е да стори същото с което и да е от децата си. Умолявахме я напразно — в събота се появи една двойка, заинтересована да осинови кучето. Скрити под стълбата, видяхме обнадеждената усмивка на Маргара, когато ги отведе в салона — тази жена мразеше кучето толкова, колкото и мен. Малко след това мама излезе да търси Пелвина, за да я представи на потенциалните купувачи. Преброди къщата от тавана до мазето и най-сетне я намери в банята, където ние, децата, я бяхме затворили, предварително избръсвайки я и боядисвайки участъци от гърба й с живак и хром. С напъване и закани успя да отвори вратата, животното се стрелна надолу по стълбите и с един скок се метна на дивана при клиентите, които при вида на раните, взеха да крещят и се втурнаха към вратата, бързайки да намерят избавление, преди да са пипнали заразата. Три месеца по-късно Маргара трябваше да премахне половин дузина незаконородени кутрета, а ние изгаряхме трескави от чувство за вина. Малко след това Пелвина умря по мистериозен начин и аз подозирам, че Маргара има пръст в цялата работа.