Исабел Алиенде - Паула

На теб разказвам други приказки, дъще.

Детството ми беше време на стаени страхове: страх от Маргара, която ме мразеше, от възможността да се появи баща ни и да поиска да отидем да живеем при него, от притеснение да не би мама да умре или да се омъжи, от дявола, от грубите игри, от нещата, които мъжете могат да сторят на момиченцата. „Да не си посмяла да се качиш в колата на непознат; не спирай, ако някой те заговори на улицата; не давай да те докосват; не се приближавай до цигани.“ Винаги съм се чувствала различна, откак се помня, съм била изолирана; не принадлежах действително към семейство, нито към собствена среда, нито към някаква група. Предполагам, че това чувство за самота поражда въпросите, които тласкат човек да пише — в търсенето на отговори се раждат книгите. Утехата в моменти на паника идваше от бдящия дух на Меме, която излизаше от гънките на завесите и идваше при мен. Мазето представляваше черният търбух на къщата — заключено и забранено място, където се вмъквах през едно вентилационно прозорче. Чувствах се добре в тази пещера, ухаеща на влага, където си играех, преборвайки мрака със свещи или със същото фенерче, което използвах нощем, за да чета под завивката. Прекарвах часове в тихи игри, тайни четива и в онези сложни церемонии, които измислят самотните деца. Бях складирала внушителни запаси от свещи, които крадях от кухнята, и имах кутия с парчета хляб и бисквити, за да храня мишките. Никой не подозираше за моите екскурзии вдън земя, прислужничките отдаваха шумовете и светлините на призрака на баба ми и не ходеха там. Мазето се състоеше от две големи стаи с нисък таван и под от трамбована пръст, в които се виждаше открит скелетът на къщата, вътрешностите от тръби, перуката от електрически кабели; там имаше струпани счупени мебели, изтърбушени дюшеци, стари и тежки куфари за морски плавания, които вече никой не помнеше. В метален сандък, белязан с инициалите на баща ми, открих колекция от книги — приказно наследство, което внесе светлина в детските ми години: Съкровището на младостта: Салгари, Шоу, Верн, Твен, Уайлд, Лондон и други. Предположих, че са забранени, понеже бяха принадлежали на този Т. В., чието име не биваше да се произнася, затова не се осмелих да ги изнеса на светло и на пламъка на свещта ги изгълтах така, както години по-късно прочетох тайно „Хиляда и една нощ“, тоест с настървението, което предизвикват забранените неща, въпреки че всъщност в тази къща нямаше забранени книги, тъй като никой нямаше време да бди над децата и още по-малко над това, което четяха. На девет години потънах в пълните съчинения на Шекспир — първият ми подарък от чичо Рамон, прекрасно издание, което препрочетох многократно, без да се вглеждам в литературните му качества, а единствено заради насладата от интригата и трагедията, или поради същата причина, поради която преди бях слушала радио романи, а сега пиша книги. Изживявах всяко произведение, като че ли беше собственият ми живот; превъплъщавах се във всеки един от героите, особено в лошите, които са много по-привлекателни от добродетелните. Въображението ми неизменно се отприщваше при зверствата. Ако четях за червенокожи, дето режели скалповете на враговете, решавах, че жертвите продължават да живеят и да воюват, нахлузили прилепнали шапки от бизонска кожа, за да придържат мозъка, който се подаваше през цепнатините на одрания череп; оттук до убедеността, че и мислите им изтичат навън, липсваше една крачка. Рисувах персонажите върху картон, изрязвах ги и ги държах с помощта на пръчици — това бяха моите първи опити в театъра. Разказвах приказки на братята си, които ме слушаха със зяпнали уста — страховити истории, изпълващи дните им с ужас, а нощите им с кошмари, както по-късно правех с децата си и с някои мъже в интимността на леглото, където един добре разказан сюжет може да подейства като силен афродизиак.

Чичо Рамон оказа чувствително въздействие върху много черти от характера ми, при все че в някои отношения ми трябваха четирийсет години, за да свържа неговите поучения с моите постъпки. Имаше раздрънкан „Форд“ който делеше със свой приятел — използваше го в понеделник, сряда, петък и понякога в неделя, а другарят му — през останалото време. В една неделя, когато колата беше наша, ни заведе с мама и братята ми в Оупън Дор — чифлик край Сантяго, където затваряха безобидни душевноболни хора. Познаваше добре околността, защото като дете беше прекарвал там ваканциите си при роднини, които се грижели за земеделското стопанство на санаториума. Влязохме, лашкани по един селски път, обточен от двете страни с големи ориенталски бананови дървета, които образуваха зелен свод над главите ни. От едната страна се простираха заградените пасища за конете, а от другата — сградите, заобиколени от овощна градина, където се разхождаха неколцина миролюбиви луди, облечени в избелели дрехи, които веднага се завтекоха да ни посрещнат, взеха да тичат до колата, да надничат и подават ръце през прозорчетата за добре дошли. Свихме се изплашени на седалката, а чичо Рамон захвана да ги поздравява по име — някои бяха тук от много години и през младостта си лятно време той бе играл с тях. Договори се с управителя на стопанството срещу разумна цена да ни пусне в градината.