Исабел Алиенде - Паула

Тата, пребледнял, ме буташе с лакът: „Мълчи“. Със задавен от ридание глас Вдовеца обясняваше, че трябва да си изкарва прехраната и затова застава срещу Тексаския убиец. В огромния салон можеше да се чуе дори подскачането на бълха; в миг жаждата за млатене и кръв у освирепялата тълпа се превръщаше в сълзливо състрадание и милостив дъжд от монети и банкноти се изсипваше на ринга. Сирачетата прибираха светкавично плячката и хукваха яко дим, докато шкембестото тяло на Тексаския убиец, който непонятно защо се обличаше като римски гребец на галера, си проправяше път, разсичайки въздуха с камшик. Естествено, Вдовеца всеки път биваше буквално смлян, ала победителят трябваше да се оттегли, охраняван от карабинери, за да не го направи публиката на кайма, а в това време претрепаният Вдовец и дечицата му излизаха, понесени от великодушни ръце, които освен това ги отрупваха с лакомства, пари и благословии.

— Горкият човечец, лоша работа е да останеш вдовец — заключаваше дядо ми, дълбоко развълнуван.

В края на шейсетте години, когато работех като журналистка, ми се случи да пиша репортаж за „Тупалника“, както дядо наричаше този необикновен спорт. На двайсет и осем години аз още вярвах в обективността на журналистиката и реших, че нямам друг избор, освен да говоря за мизерния живот на бедните борци, разобличавайки кръвта от доматено пюре, стъклените очи, които се блещеха от извитите като куки пръсти на Курамото, докато неговият победен и „сляп“ противник си тръгваше с крясъци, препъвайки се, закрил очи с обагрени в червено ръце, и за проядената от молци перука на Ангела, вече толкова остарял, че с положителност бе послужил за вдъхновение на най-хубавия разказ на Гарсия Маркес „Един много стар господин с огромни криле“. Дядо ми прочете репортажа със стиснати зъби и цяла седмица възмутено не ми проговори.

През детството си прекарвах всяко лято на плажа, където семейството имаше голяма, стара къща на морето. Отивахме там през декември преди Коледа и се връщахме в края на февруари, загорели от слънцето и преситени от плодове и риба. Пътуването, което днес трае един час по магистралата, тогава представляваше истинска одисея, която отнемаше цял ден. Подготовката започваше седмица по-рано, пълнеха се сандъци с храна, чаршафи и кърпи, торби с дрехи, слагаше се кафезът с папагала — безсрамна птица, способна с едно клъвване да изтръгне пръста на този, който дръзнеше да я докосне, и, разбира се — Пелвина Лопес-Пун. В къщата в града оставаха само готвачката и котките — диви животни, които се хранеха с плъхове и гълъби. Дядо ми имаше английска кола, черна на цвят и тежка като танк, с багажник на покрива, където прикрепяхме планината от вързопи. В отворен кашон пътуваше Пелвина заедно с кошниците храна за из път, които тя не закачаше, защото видеше ли куфарите, потъваше в дълбока кучешка меланхолия. Маргара носеше съдове, кърпи, амоняк и шишенце с отвара от лайка — противно сладникаво питие домашна направа, на което се приписваше неопределено свойство да успокоява стомаха, ала нито една от предпазните мерки не успяваше да предотврати прилошаването. Майка ми, трите деца и кучето започвахме да страдаме още преди да излезем от Сантяго, стенехме в агония, щом се влеехме в шосето, а когато стигахме до участъка със завоите в планините, потъвахме в мрачна бездна. Тата, който често трябваше да спира, за да подишаме чист въздух полуприпаднали и да се поразтъпчем, караше таратайката и проклинаше хрумването да ни води на летуване. Спираше също и при земите на стопаните край пътя и купуваше козе сирене, пъпеши и буркани с мед. Веднъж купи жива пуйка за угояване от една селянка с огромен корем, която всеки момент чакаше да роди, а дядо ми, с обичайното си кавалерско чувство, й предложи да улови птицата. Въпреки че ни се гадеше, доста се позабавлявахме пред незабравимия спектакъл на куция старец, затичан в шумна гонитба. Накрая успя да хване пуйката за врата с дръжката на бастуна си и се хвърли отгоре й сред неописуема вихрушка от прах и пера. Видяхме го да се връща в колата, покрит с пуешки курешки и с трофея, със здраво завързани крака, под мишница. Никой не подозираше, че за няколко минути кучето щеше да се отърси от неразположението и да отхапе главата на пуйката, преди да е пристигнала на местоназначението си. По никакъв начин не успяхме да измием петната от кръв, които останаха запечатани върху автомобила като вечно възпоменание за онези изпълнени с премеждия пътувания.