Исабел Алиенде - Паула

Панчо, най-издръжливият от трима ни на грубите игри, беше русо, набито и спокойно дете, което на моменти губеше търпение и се превръщаше в звяр, способен да те разкъса на парчета. Обожавай от Маргара, която го наричаше кралят, той се почувства загубен, когато тази жена си тръгна. Като юноша бе подмамен от чужда секта и замина да живее в някаква комуна в сърцето на пустинята на север. Слушахме разкази, че се пренасяли в други светове с помощта на халюциногенни гъби, че се отдавали на неописуеми оргии и че промивали мозъците на младежите, за да ги превърнат в роби на властниците; никога не узнах истината — миналите през подобно изпитание не говореха на тази тема, но оставаха белязани за цял живот. Брат ми се отказа от семейството, отърси се от чувството на привързаност и се скри в броня, която обаче не успя да го защити от теглила и несигурност. По-късно се ожени, разведе се, повторно се ожени и отново се разведе със същата жена, родиха му се деца, почти през цялото време живее извън Чили и се съмнявам, че някой ден ще се върне. Мога малко да говоря за него, защото не го познавам, за мен той е загадка като баща ми. Хуан се роди с редкия дар на обичливостта — дори и сега, като достолепен учител в зрелостта на жизнения си път, печели, без да си го поставя за цел, обичта на другите. Като дете приличаше на херувимче с трапчинки на бузите и безпомощен вид, способен да размекне и най-коравите сърца; беше предпазлив, хитър и дребен; многобройните болести забавиха неговия растеж и го обрекоха на крехко здраве. Считаме го за интелектуалеца в семейството, истински мъдрец. На пет годинки рецитираше дълги поеми и за миг можеше да пресметне рестото, ако с едно песо купеше три бонбона от по осем сентавос. Стана два пъти магистър и защити докторати в американски университети, а сега учи за теософ. Беше известно време учител по политология, агностик и марксист, но вследствие на духовна криза, реши да потърси у Бога отговор на проблемите пред човечеството, изостави професията си и се захвана с религиозни науки. Женен е и следователно не може да стане католически свещеник, както се полага по традиция, но той избра да стане методист, с което потресе първоначално майка ни, която не знаеше много за тази Църква и си представи гения на семейството принизен до такава степен, че да припява химни под акомпанимента на китара на някой площад. Подобни внезапни покръствания не са рядкост в майчиния ми род, имам доста роднини мистици. Не мога да си представя брат ми да проповядва от амвон, защото надали някой би разбрал ерудираните му проповеди и още по-малко на английски, но от него би излязъл забележителен преподавател по теология. Щом разбра, че си болна, остави всичко, хвана първия самолет и пристигна в Мадрид, за да ме подкрепи. „Не бива да губим надежда, че Паула ще оздравее“, ми повтаря до изнемога.

Ще оздравееш ли, дъще? Гледам те в това легло, опасана с половин дузина маркучи и сонди, неспособна дори да дишаш без помощ. Едва те разпознавам, тялото ти се е променило, а умът ти е в мрак. Какво ли има в ума ти? Разкажи ми за самотата и страховете ти, за разкривените видения, за болката в костите, тежки като камъни, за заплашителните силуети, които се надвесват над леглото ти; гласове, шепот, светлини — вероятно нищо няма смисъл за теб; зная, че чуваш, защото се стряскаш при звука на метални инструменти, но не зная дали разбираш. Искаш ли да живееш, Паула? Прекара живота в опити да достигнеш Бог. Искаш ли да умреш? Може би вече си започнала да умираш. Какъв е смисълът на твоите дни сега? Върнала си се в обитанията на вездесъщата невинност, върнала си се във водите на моята утроба, като рибата, която си била, преди да се родиш. Броя дните, а те вече са прекалено много. Събуди се, дъще, умолявам те, събуди се…

Поставям ръка на сърцето си, затварям очи и се концентрирам. Вътре има нещо тъмно. В началото е като нощен въздух, прозрачен мрак, но бързо се превръща в непроницаемо олово. Опитвам да се успокоя и да приема този мрак, който ме обсебва цялата отвътре, а в това време ме връхлитат образи от миналото. Виждам се пред голямо огледало, правя крачка назад, после още една и с всяка стъпка се смалявам, докато огледалото ми връща фигурата на седемгодишно момиченце — това съм аз.

От няколко дни не е престанало да вали и аз прескачам локвите, загърната в синьо палто, което ми е доста широко; на гърба си нося голяма кожена ученическа чанта, на главата ми е нахлупена до уши филцова шапка, а обувките ми са подгизнали от вода. Дървената порта, набъбнала от водата, е залостена и за да я отместя, трябва да натисна с тежестта на цялото си тяло. В градината на дядовата ми къща има гигантска топола с оголени корени — кокалест пазач, охраняващ имението, което поради провисналите щори и олющените стени има запуснат вид. Навън току-що е започнало да се здрачава, ала вътре вече цари пълен мрак, всички лампи са загасени с изключение на тези в кухнята. Отправям се натам, като минавам през гаража; кухнята е просторно помещение с опръскани с мазни петна стени, където, закачени на куки, висят почернели тенджери и черпаци. Две лампи, оплюти от мухите, осветяват сцената: къкри тенджера, а чайникът свири, мирише на лук и огромен хладилник неспирно ръмжи. Маргара — едра жена с ярко изразени индиански черти и тънка плитка увита около главата, слуша радио романа. Братята ми седят край масата с чаши горещо какао и филия с масло. Жената не повдига поглед. „Иди виж майка си, пак е на легло“, промърморва. Свалям си шапката и палтото. „Не хвърляй всичко наоколо, не съм ти слугиня и не ми е работа да ти подреждам“, ми заповядва, като увеличава радиото. Излизам от кухнята и се озовавам лице в лице с мрака в останалата част на къщата, търся опипом ключа и запалвам слаба светлина, която едва осветява просторно антре, водещо към няколко стаи. Върху мебел с лъвски крака се вижда мраморен бюст на замислено момиче; има също огледало с масивна дървена рамка, но аз не го поглеждам, защото дяволът, отразен в огледалото, може да ме изненада. Изкачвам стълбите и треперя от студ, вятърът прониква от някаква необяснима цепнатина в странната архитектура на къщата, стигам до втория етаж, вкопчена в парапета, изкачването ми се струва безкрайно, усещам тишината и сенките, приближавам се до затворената врата в дъното и влизам тихо, без да почукам, на пръсти. Единствената светлина идва от печката, таваните са покрити от тъжния прах на изгорял парафин, натрупван с години. Има две легла, една кушетка, диван, столове и маси, човек едва си проправя път между толкова мебели. Майка ми, със заспалата в краката й кучка Пелвина Лопес-Пун, лежи под планина от завивки; половината й лице се вижда на възглавницата — добре очертани вежди открояват затворените й очи, високите скули, бледата кожа.