Исабел Алиенде - Паула

Баба се прости с живота простичко, никой не разбра, че се подготвя за пътуване към отвъдното до последния момент, когато вече беше късно да се намесим. Осъзнаваща, че й е нужна голяма лекота, за да се отдели от земята, баба изхвърли всичко зад борда, разтовари се от земните притежания и премахна повърхностни чувства и желания, като задържа единствено най-същественото; написа няколко писма и накрая легна в леглото си и повече не стана. Агонията й продължи една седмица, през която мъжът й й помагаше, използвайки всички възможни лекове подръка, за да облекчи страданията й, а в това време животът я напускаше бавно и глух барабан бумтеше в гърдите й. Не стигна време да съобщим на никого, но приятелките й от Бялото братство научиха по телепатичен път и се появиха в последния момент, за да й дадат послания към отзивчивите духове, които години наред се бяха явявали на сеансите им всеки четвъртък около трикраката маса. Тази надарена с магическа сила жена не остави материална следа от престоя си на земята, ако не се брои едно сребърно огледало, молитвеник със седефени корици и шепа восъчни портокалови цветчета, запазени от булчинската й прическа. Не ми остави и много спомени, а тези, които пазя, вероятно са деформирани от тогавашните ми детски представи и отминалото време, ала това няма значение, защото тя винаги е присъствала до мен. Когато астмата или тревожността я оставяха без дъх, тя ме притискаше до себе си, за да може моята топлина да й донесе облекчение — това е най-ясната картина, запечатана с нея; кожата й, подобна на оризова хартия, леките й пръсти, въздухът, свирещ в гърдите й, стегнатата прегръдка, ароматът на одеколон, а понякога и едва осезаем дъх на бадемово масло, с което мажеше ръцете си. Слушала съм разкази за нея, в метална кутия пазя единствените оцелели след нея реликви, а останалото го измислих, защото всички имаме нужда от баба. Тя не само че изпълни великолепно тази роля, въпреки че си позволи да умре, но и ме вдъхнови да изградя образа на героинята, която обичам най-много в моите книги: Клара, пресветлата, ясновидката от „Къщата на духовете“.

Дядо ми не можа да приеме смъртта на жена си. Струва ми се, че живееха в два непримирими свята и се обичаха в мимолетни срещи с болезнена нежност и спотаена страст. Тата притежаваше жизнеността на практичен мъж, здрав, увлечен по спорта и предприемчив; тя беше чужда на тази земя, ефирно и недостижимо присъствие. Мъжът й навярно се бе примирил с това съжителство под един покрив, но в различни измерения, без никога да я притежава. Само при тържествени поводи, като раждането на децата, които той вземал в ръце, или когато я държеше в прегръдките си в часа на смъртта, той имаше усещането, че тя наистина съществува. Хиляди пъти се опитва да улови този лек дух, който минаваше край очите му като комета, оставяща трайна следа от звезден прах, но винаги имаше чувството, че тя му убягва. В края на дните му, когато му оставаше малко, за да се изпълни столетието на неговия живот на енергичен патриарх, и когато се бе превърнал в сянка, разядена от самотата и безмилостната ръжда на годините, той изостави желанието да я владее като абсолютен господар и едва тогава успя да я прегърне като равен. Сянката на Меме придоби ясни очертания и се превърна в осезаемо създание, което го придружаваше в детайлното пресътворяване на спомените и в болежките на старостта. Наскоро след като бе овдовял, се почувства предаден, обвини я, че го е изоставила насред пътя, облече се в строг траур, черен като гарван, боядиса в черно мебелите си и за да не страда повече, се постара да избие всяко чувство на привързаност в живота си, ала така и не успя да го стори — беше човек подвластен на любвеобилно сърце. Живееше в голяма стая на първия етаж на къщата, където на всеки кръгъл час отекваше погребалният звън на стенен часовник. Държеше вратата си затворена и аз много рядко си позволявах да почукам, но сутрин се отбивах, за да му кажа довиждане, преди да тръгна за училище, и понякога той ми позволяваше да претърся стаята за шоколад, който беше скрил за мен. Никога не го чух да се оплаква, имаше силата на герой, ала често очите му се навлажняваха и когато мислеше, че е сам, разговаряше със спомена за жена си. С натрупването на годините и на мъката, започна да не овладява плача, бършеше сълзите си с ръце, разгневен от собствената си слабост: „Остарявам, по дяволите“, ръмжеше. Когато остана вдовец, премахна цветята, сладките, музиката и всякакъв повод за радост — тишината завладя къщата и душата му.