Барбара Алистър - Удобно решение

Луси беше докоснала перлената капка с инкрустирания в нея диамант в средата на огърлицата и се бе притиснала към съпруга си. Устните им се бяха докоснали. За миг им се беше приискало да не се отделят един от друг. Ричард за малко не я беше вдигнал на ръце и понесъл към леглото, в същото време обаче се беше отворила вратата.

— Ето пелерината ви… ох… — беше започнала да мънка Бети, извръщайки гръб към тях и покривайки с ръце зачервеното си лице.

После беше изтичала в коридора.

— Мислех, че си говорила вече със слугинята да не влиза неканена и без да получи разрешение — малко остро беше казал Ричард и бе отстъпил назад.

— Говорих. Но преди да влезеш сега я бях помолила да изглади пелерината ми и да ми я донесе. Просто забравих за това — беше се опитала да обясни Луси, поемайки дълбоко дъх няколко пъти в опит да успокои разтуптялото й се сърце.

— Забравила си, така ли? — беше попитал Ричард и се бе засмял. — Ако не побързаме, ще трябва да се откажем от срещата с децата.

А сега бяха в най-гъстата навалица и на Ричард му се искаше да не бяха ходили на това представление. Нито актьорите, нито пиесата бяха добри. Освен това в ложата бяха непрекъснато обезпокоявани от посетители. Огледа се, опитвайки се да открие Луси, която беше тръгнала напред, уловила под ръка Едуард. Откри я и в същото време забеляза, че още един мъж я наблюдава — висок, изглеждащ на същата възраст като нея. Гледаше я така, сякаш вижда призрак.

Успя с мъка да си пробие път до тях, наведе се към Едуард и го попита ядосан:

— Кой е този мъж?

Каза го толкова тихо, че Луси и Арабела не успяха да го чуят. Едуард се огледа, лицето му придоби смутен израз.

— Да се връщаме в ложата — обяви той с такъв тон, че никоя от дамите не се реши да му се противопостави.

Когато се измъкнаха от тълпата, Ричард повтори въпроса си:

— Кой е този мъж?

— За кой мъж става дума? — попита Арабела и се спря, но Едуард продължи да върви по коридора.

— Е, добре — каза тя със снизходителен тон, почти блъскайки се в някакъв мъж, който тъкмо се разминаваше с тях и който, макар и великолепно облечен, изглеждаше някак не на място.

Никой от тях не забеляза как той се спря и ги загледа.

— Луси е много уморена — обясни Едуард. Един поглед само и Арабела нямаше нужда да бъде убеждавана, че Едуард има право.

— Колко съм безсърдечна! Да те мъкна из целия град и след това да те ангажирам и за вечерта — промълви тя. — Прощаваш ли ми?

Щастлива, че най-накрая може да седне на спокойствие в ложата, Луси само кимна. Мъжете придържаха столовете на дамите, докато седнат, след това се оттеглиха в задната част на ложата.

— Кажи ми — настоя Ричард, внимавайки Арабела и Луси да не разберат за какво става дума.

Макар и не много сигурен за реакцията на Ричард, Едуард реши да не отрича, че познава мъжа.

— Това е Джордж.

— Джордж?

— Граф Хавършам. Първият годеник на Луси. Нямах представа, че също ще бъде в театъра. Бях чул, че е заминал със съпругата си за провинцията, защото била отново бременна.

— Не бих позволил на никого да я гледа така, както той я гледаше — заяви Ричард.

Заплахата в тона му беше несъмнена. Той самият беше изумен от реакцията си. Даже когато Джулия, първата му съпруга, съвсем явно окуражаваше постоянните си ухажори да я следват навсякъде, той се задоволяваше да отбележи, че е щастлив от факта, че има кой да я забавлява и придружава, докато отсъства от дома си и страната. А сега му се искаше да предпази Луси от нахални погледи.

— Просто е бил шокиран да я види, също както и аз бях шокиран, че виждам него — промълви тихо Едуард. — Следващия път едва ли ще се държи така. Радвам се, че Луси не го забеляза.

— И аз се надявам, че ще се държи по-добре. Не бих искал никой да тревожи жена ми — и Ричард си пое дълбоко дъх.

Чувството, което изпитва, се нарича ревност, каза си той и още повече се зачуди на реакцията си.

— Тя е моя — прошепна толкова тихо, че едва ли Едуард го чу. — Само моя.

После приседна на стола до Луси, хвана я за ръката и сплете пръсти с нейните. Тя сепната се извърна към него, той й се усмихна, като в същото време се опитваше да се успокои.

Когато представлението свърши, Едуард и Ричард поведоха дамите и семейството на Арабела към чакащите ги карети. Никой от тях не обърна внимание на мъжа, на когото по време на антракта беше налетяла Арабела. Сега той стоеше до вратата на ложата им и след като излязоха, ги последва навън. Изчака ги да се качат в каретите, след това продължи да ги следва, стараейки се да не ги губи от поглед. Оказа се лесно, макар да нямаше карета на разположение — тълпата беше твърде голяма и движението беше бавно, кочияшите едва си пробиваха път. Когато излязоха на не толкова оживена улица, мъжът вече се беше качил в наемна карета. А щом следваните от него карети тръгнаха в различни посоки, той взе решение да проследи втората.