Барбара Алистър - Удобно решение

— О! — възкликна Арабела и покри устата си с ръка. — Забравих да ти кажа — майка ми настоя да те поканя за чай днес. Просто ще й предам, че имаш други планове.

Тонът на Арабела беше такъв, че Ричард и Луси веднага разбраха какво й е мнението за другите планове.

— Можеш да отидеш на гости — каза любезно Ричард. — Довечера, след като се приготвим за театър, ще се качим за малко при децата.

— Театър ли? — попита Луси.

— Брат ти организира всичко. Ще бъдем с Арабела и родителите й в една ложа. Уверих го, че много ще се радваш и ние да бъдем там — поясни Ричард.

Беше пренебрегнал напълно факта, че самият той се беше възпротивил да се показват в обществото, преди Луси добре да си е отпочинала от пътуването. Едуард го беше убедил, че е много важно да демонстрират фамилна сплотеност преди сватбата. Макар формално годежът им да не беше обявен, в обществото вече се шушукаше, че именно той е вторият избраник на Арабела. Осъзнавайки, че притесненията на Едуард много приличаха на неговите, Ричард даде съгласие за присъствието им с Луси в театъра. Надяваше се, че решението му няма да предизвика още по-голямо влошаване на взаимоотношенията им.

В мига, в който чу какво се очаква от нея, Луси мигновено взе решение да откаже да отиде. После въздъхна, разтегли устни в неискрена усмивка — не успя, разбира се, да заблуди никого в истинските си чувства — и каза:

— Разбира се, че се радвам. Надявам се, че все ще открия подходяща рокля за целта. Опасявам се, че това, с което разполагам, съвсем не е по последна мода.

— Ще те заведа при моята модистка. Тя сигурно ще ти предложи нещо подходящо. Даже може и да ти ушие нещо съвсем ново — предложи Арабела, поглеждайки се в огледалото и оправяйки възела на панделката на шапчицата си.

— За един ден? — възкликна Луси. — Арабела, може и дълго време да съм живяла извън града, но все пак зная, че е необходимо много време, за да се ушие една рокля.

Ричард ги изпрати до каретата.

— Просто купи това, което смяташ, че ти подхожда — обърна се той към жена си.

Каретата потегли и Ричард стоя навън, докато се изгуби от погледа му. Изведнъж се почувства изоставен и раменете му се прегърбиха.

Часове по-късно, докато си проправяха път през навалицата в коридора на театъра, чувството на изоставеност все още не го беше напуснало. Искаше му се да отведе жена си оттам и да останат сами.

Вместо това се налагаше да отправя приветствия към всеки, когото му представяха, и да задава въпроси за семейството му.

Луси също съвсем формално отговаряше на приветствията на новите си познати. Мислите й бяха заети със съвсем други неща.

Както беше обещала Арабела, модистката й наистина беше открила подходяща рокля за Луси в наситено прасковен цвят с жълта дантела и с малки поправки я беше приготвила за появата й в театъра. Комбинацията с бялата муселинена рокля на Арабела и кафявата връхна дреха на Ричард, както вървяха в коридора, беше чудесна.

Луси тъкмо беше привършила с обличането малко преди да трябваше да се качат в учебната зала при децата, и вратата на стаята се беше отворила — беше влязъл Ричард и мълчаливо й бе подал дълга черна кутия. Тя не беше казала нищо и я беше поела. Ако човек можеше да погледне лицето й в този миг, щеше да бъде съвсем сигурен, че тя като че ли очакваше кутията да крие някаква опасност. Вътре върху бял сатен беше разположена огърлица от диаманти и перли и подходящи обеци. Луси ги беше загледала като хипнотизирана.

— Уговорил съм се с бижутера, ако не ги харесаш, да ги вземе обратно — беше казал той, опитвайки се да разчете по изражението на лицето й какво си мисли — безуспешно обаче. — Едва сега ми се откри възможност да ти подаря бижута.

В писмата си Ричард й бе обяснил, че след пожара бижутата на жена му не са били открити. Луси беше докоснала с пръсти студените камъни. После беше вдигнала глава и той бе видял, че го гледа с широко разтворени очи.

— За мен ли са? — Тези няколко думи бяха излезли с мъка от устата й.

За първи път беше получила бижута като подарък по случай първото й представяне в обществото. Бяха от родителите й, но в никакъв случай не можеше да става и сравнение между двата подаръка.

Ричард беше кимнал. Тя бе свалила перлената огърлица от врата си. Той беше сложил новата на шията й, закопчал я бе, после я бе уловил за раменете и лекичко я бе завъртял, за да я разгледа по-добре.

— Исках нещо подходящо за цвета на кожата ти — беше прошепнал и я бе притеглил към себе си.