Барбара Алистър - Удобно решение

Извърна се към малкото момиче и му се усмихна, после хвърли бърз поглед и към дъщеря си, която беше седнала до мъжа, за когото се беше омъжила. Забеляза, че Луси се отдръпна от съпруга си и това го наскърби.

— Защо са тия колелца? — прошепна Карълайн, като се наведе почти до ухото му и се опря на стола му.

После се извърна да погледне баща си — чудеше се дали няма отново да й направи забележка. Ричард поклати глава.

— Защото не мога да вървя.

— Изобщо ли? — попита заставайки до сестра си Робърт, гледайки го с широко отворени очи.

— Е, не съвсем, но с помощта на този стол мога да отивам, където поискам. Разбира се, необходими ми са здрави млади мъже, които да бутат този стол — каза господин Мередит с усмивка.

Погледна към Дейвид и му намигна. Момчето явно впечатлено се запъти към него, но после си спомни, че беше решило да се сърди и си седна на мястото. Лицето му се сгърчи също като на баща му преди малко.

— Искаш ли ние да те бутаме? — попита Робърт, а Карълайн потвърди с кимване.

— Мисля, че ще се наложи да бутате и тримата — каза бащата на Луси. — Дейвид, ще им помогнеш ли?

— Хайде, Дейвид — включи се и Ричард.

— Ела да ни помогнеш — помоли го сестра му, изтичвайки към него и дърпайки го за дрехата.

Дейвид успя да се освободи от нея, но се изправи. После сякаш изхвърлен от някаква невидима пружина се завтече към господин Мередит.

— Внимавайте — помоли ги Ричард, следвайки с поглед децата си, притеснявайки се да не би бащата на Луси да се окаже на пода.

Луси, в един миг почувствала се по-отпочинала, отколкото можеше да постигне за един ден лежане, каза:

— Мисля, че преддверието ще е по-подходящо за тази цел. Едуард, ще им помогнеш ли?

След няколко минути всички бяха навън и наблюдаваха как трите деца бутат количката на господин Мередит от единия край на преддверието до другия отначало по-внимателно, след това с много по-голяма скорост.

— Настана голяма радост — каза Едуард. — Така могат да се занимават с това с часове.

— Само да не го бутнат на пода — каза Ричард, наблюдавайки децата си притеснен.

— Съмнявам се, че ще се случи. Братовчедите на Арабела, които са и по-големи, от години се опитват да направят подобно нещо. Но той не им се дава и досега е нямало падане — каза Луси, усмихвайки се снизходително.

Това беше втората искрена усмивка през този ден, която Ричард съзря на лицето й — първата беше при появата на баща й и брат й.

— Всъщност, Едуард, сега не трябва ли да си в компанията на Арабела? Да не би вече да се отегчаваш с нея и затова да си вкъщи?

Докато говореше Луси, нито за миг не погледна към съпруга си, страхувайки се да не съзре израз на съгласие с думите й, че семейният живот наистина се оказва скучно нещо.

— Никога не мога да се отегча с нея! Днес следобед трябва да се срещне с някои от лелите и братовчедките си.

— Много разумно от твоя страна да се държиш настрана в този случай — засмя се Ричард, потупвайки лекичко Едуард по гърба.

— Колко глупаво — обади се Луси и едва не се изплези на брат си.

— По-късно трябва да й се обадя — ще ходим заедно на бал. Впрочем има покани и за вас — каза Едуард.

— Бал ли? — попита Луси и в същия миг пребледня. Опита се да каже и още нещо, но от устните й не се отрони и звук.

Сякаш изобщо не забелязал реакцията й, Едуард продължи:

— Разбира се, след като сте пътували толкова много, може и да не ви се иска да излезете същата вечер. Ако е така, Арабела предложи да се видите на следващата сутрин. Мисля, че иска да се разходите из магазините. Ричард, това ваше идване може да се окаже доста скъпичко.

— Може и аз да се разходя с тях по магазините. Не мислите ли, че и аз мога да имам някаква представа как да се облича собствената ми съпруга? — изрече Ричард с малко крива усмивка.

Луси се изчерви. Той винаги й правеше комплименти за начина, по който се обличаше, но винаги добавяше, че изглежда много по-добре без дрехи. Погледна го изпод дългите си мигли, после сведе поглед. Беше видяла пламъчетата на страстта в очите му и това й беше достатъчно, за да внесе успокоение в душата й.

— Ще дойдете ли тази вечер на бала? — попита брат й, местейки поглед от единия към другия.

Макар да не беше останал доволен от начина, по който беше забелязал, че се отнасят един към друг, разменените помежду им преди малко погледи, го бяха поуспокоили.

— Не.

Думата се изплъзна едновременно и от двамата. Те се спогледаха набързо, после отклониха погледи.