Барбара Алистър - Удобно решение

— Какво толкова? Така ще можете повече време да бъдете заедно с Луси. Ако аз бях младоженец като теб, даже щях да се радвам — рече му с усмивка Едуард.

Ричард също се усмихна. Само за миг обаче. Почти веднага притесненията и страховете му отново го обсебиха.

— По-добре децата да бъдат около мен — каза той някак троснато.

— Господи, спаси ме от чак такава отговорност и задължения!

— Давам ти девет месеца след сватбата да си промениш мнението — позасмя се приятелят му.

После вдигна чашата си и продължи:

— За отговорността!

Едуард се засмя и в очите му се появиха пламъчета.

— За отговорността! — повтори като ехо.

Припомни си за отговорността, за която с леко сърце беше пил предната нощ, когато стана късно на следващата сутрин. Опита се да изпълни обещанието, което беше дал, но Луси се беше уединила с икономката и уговаряше менюто и украсата за годежното празненство. После следваше посещение при децата и най-накрая стана време да излизат — щяха да ходят до театър Астлийс.

Разходката се оказа наистина разтоварваща и за Луси, и за Ричард. Бяха посещавали ежедневно децата, но по различно време, и това беше първото им съвместно семейно излизане. Карълайн и Робърт се съревноваваха кой да привлече вниманието им. Даже Дейвид не седеше намусен както обикновено, а се усмихваше.

Луси също не можеше да се въздържи да не се усмихва. След изпълнените с напрежение последни дни тя отново се чувстваше част от семейството. Извърната към Карълайн, тя вдигна глава и се усмихна и на Ричард, включвайки и него в усещането си за щастие. Той почувства пулсът му да се учестява и надеждата започна да го изпълва. Когато пристигнаха пред театъра, всички бяха в приповдигнато настроение.

Децата гледаха с широко разтворени очи номерата, които правеха хората и конете.

— Да не са забравили да говорят? — обърна се Ричард към Луси.

Тя трепна.

— Доколкото си спомням, по време на първото ми посещение и аз като че си бях изгубила гласа. И, разбира се, опитах да изпълня някои номера вкъщи — отговори му тя, леко извръщайки се към него, така че той усети дъха й върху бузата си.

— Те няма да посмеят! — почти извика Ричард.

Тя вдигна въпросително вежди, имаше вид сякаш му се надсмива. Той се облегна назад и притвори очи.

— Само като си помисля, че аз предложих да ги доведем тук — каза той сломен, като при това обаче намигна с очи и Луси се успокои, макар първоначално да беше създал впечатление, че наистина се безпокои.

— Ричард, и ти сигурно си опитвал да правиш същите неща — предположи Луси, местейки поглед от децата към съпруга си, наслаждавайки се на подхождащите му синя връхна дреха и сиво-бежови панталони.

— Може би докато се върнем вкъщи, ще са забравили — предположи той.

— Ти би ли забравил? — попита Луси и се наведе напред, придържайки Карълайн, която беше седнала на ръба на ложата и имаше опасност да падне.

Номерът, който беше предизвикал разговора, свърши. Докато чакаха следващата група артисти да излезе на сцената, Дейвид каза на възрастните.

— Един мъж се опитва да привлече вниманието ви.

В същото време неговото внимание беше привлечено от една жена в прилепнали къси панталони, застанала права на коня си.

— Какъв мъж? — попита Ричард.

Дейвид, без да отделя погледа си от сцената, махна с ръка наляво. Ричард се извърна натам и очите му се разшириха. Преди да може да направи нещо, за да го предотврати, Луси погледна в същата посока. Лицето й пребледня.

— Луси? — прошепна Ричард.

Тя не отговори, но не отвърна очи от мъжа, седнал не много далеч от тяхната ложа.

— Луси!

Този път тонът на Ричард беше по-настоятелен. Тя притвори очи, опитвайки се да се върне отново към настоящето.

— Аз… аз… — започна тя, но не можа да довърши, защото изведнъж се почувства много отпаднала.

— Искаш ли да си ходим? — попита я Ричард, опитвайки се да не гледа към мъжа, който не откъсваше поглед от жена му.

Прииска му се да го удари, защото беше сложил край на щастливия следобед.

— Да си ходим ли? Татко, представлението още не е свършило! — запротестира Робърт.

По-големият му брат, усещайки какво се е случило, за което баща му едва ли предполагаше, се опита да го накара да си мълчи, но Робърт беше твърде възбуден от перспективата да си тръгнат насред представлението. Карълайн нацупи устни и започна да плаче.

Луси овладя положението, като каза с твърд тон:

— Да си тръгнем преди представлението да е свършило? Ричард, как можеш да предлагаш подобно нещо?