Барбара Алистър - Удобно решение

Изглежда тези думи не бяха достатъчни — Ричард видя как Робърт беше присвил устни.

— Зная, че няма да ти е лесно — той те обиди. Моля те, поне опитай.

— Ще опитам, татко — обеща Карълайн.

Тя обви ръце около шията на баща си и го целуна. След това широко се прозя. Луси едва прикри нервния си смях. После всички се вторачиха в Робърт.

— И аз ще се опитам — обеща той.

И също като сестра си прегърна баща си.

— Добре. Гордея се с вас. Сега казвате лека нощ на Луси, привършвате с вечерята си и веднага в леглото. Денят беше пълен със събития.

Ричард прегърна отново едно по едно децата си и се изправи. Поведе ги към мястото, където седеше Луси. Те й казаха лека нощ и седнаха около масата, близо до тях се разположи и слугинята. Ричард подаде ръка на жена си и я изведе от стаята.

Когато останаха сами, той тежко въздъхна. После прегърна през рамо Луси и двамата се заизкачваха по стълбата.

— Не бях запланувал чак толкова драматични събития през първия ден на пребиваването ти при нас — каза той, опитвайки се да звучи весело.

От мига, в който момчетата започнаха да се бият, той се страхуваше да я погледне в лицето. Мислеше си, че тя вероятно е започнала да се съмнява в мъдростта на решението си да се омъжи; а последната сцена сигурно беше наляла още масло в огъня.

— Ричард, макар за дълги години да не бях част от обществото, не съм расла и в саксия. Най-добрата ми приятелка Арабела, за която ще се жени Едуард, има няколко по-малки братя и сестри и още толкова братовчеди и братовчедки, които редовно посещава. Свикнала съм с детските сръдни и караници, които избухват в миг, а на следващия сякаш нищо не е имало — усмихна се тя.

Прииска й се да беше във властта й да изглади появилите се бръчици по лицето му.

— Мисля си, обаче, че не си си представяла, че ще чуеш как мъжът ти е оставил първата си съпруга да умре — той се засмя горчиво. После, изпреварвайки вероятния й отговор, продължи. — Мога всичко да ти обясня.

— Няма нужда да го правиш — възпря го тя бързо.

— Но аз искам — настоя Ричард и отново тежко въздъхна.

Отвори вратата към покоите й и я въведе вътре. Луси улови погледа на слугинята си и й даде мълчалива заповед да ги остави сами. Ричард сякаш изобщо не забеляза чуждото присъствие, заведе я до канапето, после се отпусна до нея. Облегна се, отпусна главата си назад и затвори очи.

— Господи! Иска ми се да бях по-бърз онази нощ…

— Сигурна съм, че си направил всичко, което е по силите ти — прошепна тя успокоително.

Заради болката, която усети у него, й се прииска да можеше наистина да го утеши. Ричард горчиво се засмя.

— Което е по силите ми? Бих искал да бъда толкова сигурен, колкото си ти.

Той изправи гръб и се протегна. След това, неспособен повече да седи на едно място, стана и започна да се разхожда из стаята.

Луси, чието лице беше пребледняло, го следваше с поглед и мълчаливо очакваше разказа му. Много добре помнеше как самата тя, опитвайки се да задържи огорченията и притесненията вътре в себе си, беше изпаднала в депресия и едва когато Едуард я беше принудил да му се изповяда, почувства облекчение. Усещаше, че чувството му за вина, че е оставил жена си да умре през онази нощ, имаше нещо общо с караницата им сутринта. Само ако можеше да й се довери, може би тя щеше да бъде в състояние да му помогне да забрави. Предпочете обаче, вместо да му каже нещо, да му се усмихне окуражително.

— Исках да ги отведа, нея и децата, но тя не искаше и да чуе за това — каза той тихо, правейки пауза само за миг, колкото да се облегне на полицата на камината.

— Да ги отведеш? Какво имаш предвид? В Лондон ли?

Ричард отново се приближи до нея и седна на канапето. Улови ръката й и я задържа в своята, втренчи се в тях — сякаш беше удивен от контраста между тях. С цялото търпение, на което се беше научила през последните осем години, Луси стоеше тихо, изчаквайки отговора му. Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Дейвид беше прав. Аз съм виновен за смъртта й.

— Не вярвам в това.

— А би трябвало.

— Ти ли подпали къщата?

— Не!

— Тогава как можеш да кажеш, че си виновен! — изуми се Луси.

В същото време протегна ръка, за да оправи немирната къдрица, паднала над челото му. Той я улови и поднесе към устните си. Луси едва сдържа дъха си — отново я обхванаха чувствата от предишната нощ.

— Благодаря ти за вярата ти в мен — изрече тихо Ричард, гледайки я в очите.

Сега тя беше още по-красива, отколкото беше като момиче. Тогава беше използвала красотата си като щит, който да я предпазва от лошите моменти в живота. А сега в нея се усещаше дълбочина, която много му се искаше да изследва.