Барбара Алистър - Удобно решение

После Карълайн отвори вратата и влезе в стаята. Улови погледа на баща си, затича се към него и се покатери в скута му.

— Ще вечеряш ли с нас? — попита го тя, вдигайки глава нагоре и усмихвайки му се. — Аз не съм много гладна. Пихме чай с…

Също както и братята си, Карълайн не беше много наясно с ролята на Луси в живота си. Макар гувернантката и слугинята, която се грижеше за тях, както и баща й, да им бяха обяснили, че Луси е новата им майка, все още й беше трудно да изрече нужната думичка.

— Наричай я мама — помогна й баща й с усмивка.

Никой не беше видял кога Дейвид е влязъл в стаята. Но затова пък чуха думите му.

— Но тя не ни е майка. Нашата майка умря при пожара. Ти я остави да умре.

Насъбралият се гняв и мъка от смъртта на майка му, таен в сърцето на момчето, избухна. Изцяло във властта на чувствата си, Дейвид се втурна към баща си и започна да го удря с юмруци.

— Остави я да умре.

Изплашена от думите на брат си, Карълайн скочи и се втурна към Луси. Освободен от грижата за Карълайн, Ричард се изправи и посвети цялото си внимание на Дейвид. Надявайки се гневът на по-големия му син скоро да утихне, Ричард прие ударите му. Когато Дейвид се изтощи, той го прегърна и после го вдигна, сякаш беше малко дете. Момчето се разплака. Ричард пребледня. Оставяйки другите си две деца на грижите на Луси, той отнесе момчето в стаята му.

— Какво му стана на Дейвид? Защо удряше татко? — попита Карълайн, в очите й имаше сълзи, а лицето й беше пребледняло. — Татко пак ли ще го накаже?

Робърт, леко треперейки, се приближи към Луси.

— Не, сърце мое. Просто ще се опита да го успокои — увери я Луси.

Тя придърпа децата пред себе си, така че да вижда лицата им — и двамата изглеждаха много нещастни.

— Татко наистина ли е оставил мама да умре? — промърмори много тихо Робърт.

— Не, сигурна съм, че той никога не би направил подобно нещо — побърза да го увери Луси, надявайки се да е права.

— Но ти не беше там — напомни й Робърт.

— Но аз познавам баща ви толкова отдавна, още преди вие да се родите и зная, че той никога не би причинил нещастие някому — каза тя твърдо.

Децата се вторачиха в нея, сякаш можеха да познаят по лицето й дали говори истината. Карълайн въздъхна и се покатери в скута й. Робърт не се отказа да й задава въпроси.

— Защо Дейвид каза тогава, че татко е оставил мама да умре? — попита той, на лицето му се беше изписала упоритост — да открие какво се беше случило.

Отчаяно търсейки начин да ги убеди в невинността на баща им, Луси за миг се замисли и пое дъх. Най-накрая каза:

— Спомняш ли си как се борихте с Дейвид този следобед?

Макар да не се беше случило толкова отдавна, Робърт се замисли. После кимна.

— И ти каза, че го мразиш? Наистина ли го мразиш?

— Не — изрече го толкова тихо, че Луси се поколеба дали изобщо беше казал нещо.

— Тогава защо го каза? — попита го тя.

Карълайн гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, без да каже и дума.

— Защото му се разсърдих. Аз изобщо не съм глупак!

Гневът, който го бе накарал да се бие, сякаш отново се връщаше. Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Аз казах на татко как го нарича Дейвид — реши да се включи в разговора им Карълайн, поласкана, че думите й се бяха потвърдили.

— Да, ти го каза, сърце мое — Луси я поглади по главата.

Още веднъж й се прииска да беше имала по-голям опит с деца. Тя се усмихна на Робърт.

— Мразиш ли го наистина?

— Не.

Робърт вдигна очи. Той се беше съсредоточил във върха на обувката си, с която описваше кръгове по пода. Сега се вторачи в лицето на Луси, опитвайки се да проумее какво се опитва да му каже тя. Луси обгърна раменете им.

— Дейвид просто беше ядосан — промълви тя тихо.

— Защо? — попита Карълайн.

— Той е обичал майка ви много и сега тя му липсва — поясни Луси тихо, надявайки се и този път да е права.

— О!

За няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше от дишането на тримата. После Робърт попита:

— Но защо Дейвид е ядосан на татко?

Преди Луси изобщо да има време да помисли, Ричард влезе отново в учебната зала.

— Татко — извикаха децата и се вкопчиха в краката му така, че той не можеше и да помръдне.

Ричард се наведе към тях и ги прегърна, опитвайки се сякаш да им прелее от собствената си сила. След минута Робърт се отдръпна.

— Как е Дейвид? — попита той, на лицето му се беше изписало притеснението на детското му сърчице.

— Ще се оправи. Ще ви моля вас двамата през следващите дни да бъдете особено внимателни към него.