Барбара Алистър - Удобно решение

— Дейвид най-вероятно е нарекъл Робърт глупак. Винаги така му казва.

По-силният й брат направи крачка към нея, на лицето му се беше изписал гняв. Карълайн се притисна в Луси и скри лице в роклята й.

Преди момчето да се приближи още повече, Ричард застана помежду им.

— Дейвид, отиваш в кабинета ми и ме чакаш там — каза той тихо.

Свитите му устни бяха знак за сина му, че всякакви протести са излишни. Момчето хвърли бърз поглед към сестра си и брат си, после им обърна гръб и се запъти към къщата. Усмивката на победител, макар и лека, се появи на устните на Робърт.

— А ти, господинчо, ще ме чакаш в коридора пред кабинета, докато се освободя и дойда при теб — каза баща му.

Раменете на момчето се приведоха. То кимна и също се запъти към къщата. Ричард го последва с поглед, после въздъхна.

— Татко, Дейвид се отнася много зле с Робърт напоследък — каза Карълайн почти шепнешком.

— Така ли, сърчице мое? — попита я Ричард, коленичейки, за да може да я гледа в лицето. — И защо не ми го каза по-рано?

— Не исках Дейвид да пострада — каза тя, очите й се бяха напълнили със сълзи. Една се търколи по бузата й. Тя изтри нос с опакото на ръката си. — Той много ще ми се сърди. — И започна да подсмърча.

Ричард я вдигна, притисна я към себе си и я потупа успокояващо по гърба. После погледна над главата й към Луси, която стоеше безпомощна до тях.

— Хайде да се връщаме в къщата — предложи Ричард и въздъхна.

Ужасяваше се от предстоящите разговори със синовете си. Каквото и да кажеше на Дейвид, му се струваше, че няма да е най-подходящото. Знаеше, че момчето беше много близко с майка си, много повече отколкото другите им две деца, и много по-ясно осъзнаваше дълбочината на трагедията, която се беше случила с нея. Затова Ричард беше правил компромиси по отношение на него, вярвайки, че с времето Дейвид ще привикне с мисълта за случилото се и поведението му ще се оправи. Сега вече Ричард не беше много сигурен в това.

През последната година беше научил много. В миналото само жена му се беше занимавала с децата. Той ги беше виждал само когато се бе завръщал вкъщи. Чувствал се бе приятно в тяхна компания, но не беше взимал участие в ежедневното им възпитание. Често извън дома, в Лондон или на път по поръчение на правителството, той изобщо не беше осъзнавал от какви грижи се нуждаят те. А когато се беше замислял за това, просто си беше казвал, че гувернантката и учителят са всичко, което им трябва. Едва миналата година беше открил, че грижите за тях са нещо много повече. А и беше разбрал, без да задава много въпроси, че и съпругата му също като него не се беше интересувала много от Робърт и Карълайн, или поне през последните години от живота си не се беше интересувала.

Веднага щом влязоха в къщата, Ричард пусна Карълайн на пода.

— Ще постоиш ли с нея? — обърна се той към Луси. — Не исках толкова рано да станеш свидетел на нашите проблеми — добави той с извинителен тон.

След разменените помежду им думи същата сутрин беше взел решение да даде възможност на съпругата си да привикне към тях и ритъма им на живот, преди да започне да й предявява каквито и да било изисквания.

— Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо! Как ще се почувствам част от новото си семейство, ако не ми позволиш да ти помогна? — каза тя тихо.

Беше пристъпила толкова близо до него, че момиченцето едва ли можеше да чуе за какво си говорят. Следващите си думи изрече по-високо:

— Надявам се, че на Карълайн ще й бъде приятно да пие чай в стаята ми. Ще я помоля да ми каже кои от дрехите, които съм си донесла, ще са подходящи за корабчето. Никога не съм се качвала на нещо по-голямо от лодка.

— Не си ли? — Карълайн протегна ръка и улови Лусината. — Татко взема Дейвид, Робърт и мен винаги когато времето е хубаво. Някога ще стигнем чак до Франция и може би до Уелс. Татко се е родил там — завърши тя важно.

Луси се усмихна първо на нея, после и на Ричард. Двете се заизкачваха по стълбата, а Ричард гледа след тях, докато се скриха от погледа му. После изправи рамене, на лицето му се появи строг израз и той се запъти по коридора, водещ към кабинета му. Робърт, който беше седнал с наведена глава на стол, прекалено голям за него, като чу стъпки, вдигна очи. А когато видя баща си, се изправи — на лицето му се беше изписал израз на надежда.

— Ще се видим след няколко минути, Робърт — каза баща му тихо.

Детето седна и раменете му отново се приведоха. Ричард отвори вратата си и прекрачи прага.