Джеймс Ролинс: Айсбергът на смъртта

— Това пък какво е? — попита Пери.

— Смятаме, че е изоставена база, построена във вътрешността на айсберга — отвърна техникът.

Натисна още няколко клавиша и образът се центрира върху една от шайбите. Наистина имаше коридори и помещения. И дума не можеше да става за естествена формация.

— Руска база, ако си прав за подводницата — добави Аманда. — Съдът е на най-долното ниво.

Пери посочи няколко тъмни петна, разпръснати безразборно по екрана.

Техникът спря курсора на едно от петната и чукна един клавиш. Образът се уголеми. Очертанията бяха повече от красноречиви.

— Тела, капитане — отвърна той. — Мъртви тела.

Някакво мигновено движение в ъгъла на екрана привлече вниманието на Пери и изчезна. Той се намръщи и погледна останалите.

— Някой забеляза ли нещо? Очите на Аманда се разшириха.

— Върни записа.

Техникът пусна записа назад и леко отдалечи образа. Когато стигна до размазаното движещо се петно, намали скоростта. Нещо се размърда на най-долното ниво на станцията, след което изчезна в плътните сенки на ледената планина отвъд обсега на локатора. Макар че се видя само за миг, нямаше място за съмнение.

— Там има нещо живо… — прошепна Аманда.

6 април, 14:56

Планински масив Брукс, Аляска

1. Винаги уважавай Майката Природа… особено когато тежи сто и осемдесет килограма и пази малкото си.

Матю Пайк наблюдаваше мечката гризли от разстояние петдесет метра. Тя също го погледна и изпухтя. Едногодишното и мече ровеше с нос в къпиновия храст, но сезонът на къпините още не бе дошъл. Малкото просто си играеше в тръните, без да забелязва високия близо метър и деветдесет горски служител, който стоеше и се потеше под следобедното слънце. Пък и нямаше от какво да се страхува в присъствието на бдителната си майка. Мускулестото и тяло, жълтеникавите зъби и десетсантиметровите нокти бяха достатъчно надеждна защита.

Влажната длан на Мат стискаше флакона със спрей. Другата му ръка бавно се плъзна към пушката на гърба. „Не ми се нахвърляй, скъпа… не скапвай допълнително и без това скапания ми ден.“ Сутринта имаше проблеми със собствените си кучета и се наложи да ги остави завързани в лагера.

Докато стоеше, ушите на мечката бавно се прилепиха към черепа. Задните и крака се свиха и тя леко изнесе тежестта върху предните си лапи. Беше си чиста поза за прогонване на досадници.

Мат потисна стона си. Искаше му се да побегне, но знаеше, че така само ще предизвика мечката да го преследва.

Рискува и отстъпи бавно крачка назад, като внимаваше да не счупи някоя клонка. Носеше старите си ботуши от лосова кожа, ушити на ръка от бившата му съпруга — умение, което бе придобила от баща си. Макар и да бяха минали три години от развода им, Мат бе благодарен за сръчността и. Меките подметки му позволяваха да стъпва безшумно.

Продължи бавното си отстъпление.

Ако в пущинака изневиделица ти се изпречи мечка, най-добрата защита е да започнеш да вдигаш шум — викове, дюдюкане, подсвирване — всичко, което би прогонило хищник единак. Но ако се сблъскаш с майка (по-висока от теб в изправено положение) и малкото и, ако се окажеш лице в лице с Ursus arctos horribilis, всяко рязко движение или шум ще я накара да нападне. Всяка година в Аляска се регистрираха хиляди нападения от мечки, като стотици от тях завършваха фатално. Само преди два месеца Мат и негов колега плаваха с каяк по един от притоците на Юкон в търсене на двама пътешественици със сал, които бяха закъснели да се върнат. Откриха полуизядените им останки.

Познаваше мечките. Знаеше, че при обиколките трябва да си отваря очите на четири за свежи следи — пресни изпражнения, разкъсани чимове, следи от нокти по пънове и дървета. Винаги носеше мечешка свирка на врата си и спрей с пипер в колана. Никой разумен човек не би се осмелил да излезе в пущинака на Аляска без пушка. Но както бе научил след десетгодишна работа като надзирател в парковете и горите, редовно се случваше най-неочакваното. Щатът бе по-голям от Тексас и до повечето места можеше да се стигне единствено с хидроплан. В сравнение с пустошта на Аляска дивите места в южните щати изглеждаха безобидни като пейзажи от Дисниленд — култивирани, претъпкани с хора и комерсиализирани. Тук обаче властваше природата с цялото си неподправено и брутално величие.

Разбира се, точно в този момент Мат се надяваше да се размине с бруталната част. Продължи да се оттегля възможно най-предпазливо. Майката остана на поста си. Точно тогава малкото мече (ако може да се нарече една седемдесеткилограмова топка козина и мускули „малка“) най-сетне забеляза намиращия се недалеч натрапник. Изправи се на задните си крака и го погледна, сетне потрепери и тръсна глава. Мъжкарската му агресия изглеждаше почти комична. Последва онова, което Мат се молеше да не се случи — спусна се на четирите си лапи и се завтече към него, повече от любопитство и желание за игра, отколкото с някакви агресивни намерения. Въпреки това обаче ходът бе смъртоносен.