Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

Пери не обърна внимание на неколцината учени, наведени над апарати и монитори. Военните се изпънаха и кимнаха на капитана си. Той отвърна на поздрава им, без да откъсва очи от гледката навън.

— Впечатляващо, нали? — обади се нечий глас отпред.

Пери забеляза слаба фигура в центъра на помещението, обгърната в светлина от аквамарин.

— Доктор Рейнълдс?

— Просто не мога да устоя на гледката. — Почувства топлата усмивка в гласа на жената. Доктор Аманда Рейнълдс беше номинален шеф на дрейфаща станция „Омега“. Баща и, адмирал Кент Рейнълдс, командваше Тихоокеанския подводен флот. Израснала като флотско дете, на борда на подводницата тя се чувстваше като стар морски вълк.

Пери пристъпи към нея. Бе срещнал Аманда за първи път преди две години, когато получи капитанските си нашивки, на един прием, даден от баща и. Тогава той обиди по най-тромавия начин картофената и салата, почти счупи палеца на крака и по време на един кратък танц и направи грешката да настоява, че „Кутретата“ ще бият „Гигантите от Сан Франциско“ на предстоящия мач, заради което изгуби заложените десет долара. Общо взето, вечерта беше страхотна. Прочисти гърлото си и се увери, че Аманда го гледа.

— Е, какво мислиш за „Циклоп“? — попита той, като говореше ясно, за да може тя да разчете въпроса по устните му.

Беше оглушала на тринадесетгодишна възраст след автомобилна катастрофа.

Аманда леко се извъртя напред.

— Точно за това мечтаеше баща ми.

Стоеше под свода, заобиколена отвсякъде от Северния ледовит океан, сякаш се носеше във водата. Беше се отпуснала на единия си хълбок, наполовина обърната настрани. Потокът гъсти черни коси бе стегнат в плитка. Носеше синя флотска всекидневна униформа, прилепнала плътно по тялото и.

Пери сякаш потъна в открития океан, когато приближи до нея. Като професионален подводничар той много добре разбираше дискомфорта, който това помещение предизвикваше у екипажа. Макар че най-големият ужас в подводница е пожарът, никой не се доверяваше напълно на дебелата пластмасова черупка, поставена на мястото на двойния корпус от титаниево-въглеродни плочи — особено при всичкия този лед наоколо.

Трябваше да положи усилие, за да потисне желанието да се махне от прозрачния мехур. Имаше чувството, че тежестта на целия Северен ледовит океан се стоварва отгоре му.

— Защо ме извика? — попита той и я докосна по рамото, за да привлече погледа и.

— За това… заради нещо невероятно.

Гласът на Аманда трепереше от възбуда. Тя посочи напред. Прожекторите на подводницата осветяваха ледената стена, бавно пълзяща пред „Циклоп“. Оттук изглеждаше сякаш те са неподвижни, а леденият остров се върти пред очите им като гигантски пумпал. От това разстояние цялата повърхност блестеше под светлините на ксенонните прожектори. Ледът сякаш продължаваше безкрайно нагоре и надолу.

Гледката бе едновременно еднообразна и смразяваща, но Пери така и не разбираше причината да го повикат тук.

— Тествахме новата сонарна система „Дълбочинно око“ — започна да обяснява Аманда.

Пери кимна. Беше запознат с изследователския проект. „Полярен страж“ бе първата подводница, оборудвана с експерименталната система за проучване на леда — проникващ сонар, нещо като рентгенови лъчи за лед. Устройството бе изработено по схеми на самата доктор Рейнълдс. Квалификацията и бе в областта на геоложкото инженерство със специализация в полярните райони.

— Искахме да го изпробваме върху острова и да видим дали ще открием скали или земна материя вътре — продължи тя.

— И открихте ли нещо? — Пери не можеше да откъсне очи от бавно въртящата се ледена грамада.

Аманда пристъпи към двама мъже, приведени над уредите.

— Първите две сканирания не откриха нищо, но това е като белене на лук. Трябваше да бъдем внимателни. Звуковите вълни от „Дълбочинно око“ причиняват незначителни вибрации в леда. Всъщност леко го загряват. Затова се наложи да сканираме острова пласт по пласт. Бавна и педантична работа. И тогава открихме…

Пери пръв видя опасността, когато подводницата заобиколи острова — от другата страна покрай повърхността му се носеха парчета лед с големина на скални отломки и се блъскаха в нея като лавина. А още по-нататък в ледената стена личеше тъмна цепнатина. Чудовищно парче лед полетя към бавно движещия се съд. Сблъсъкът бе неминуем.

Той рязко пое дъх и сграбчи интеркома.

— Капитанът до мостика!

— Действаме, капитане — разнесе се напрегнатият глас на командир Брат. — Пълним догоре.