Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

Когато стигнат повърхността, скоростта на издигането им щеше да се окаже смъртоносна. Сблъсъкът с подводната част на полярната шапка щеше да прилича на сблъсък между кола и движещ се с пълна скорост товарен влак.

— Обратно в дюшеците ли? — попита Мат.

— Това няма да ни помогне особено — каза Ковалски. — Подводницата ще стане на палачинка, когато стигнем горе.

Нямаха избор. Групата отново побърза да се свие под сигурността на дюшеците. Мат се пъхна до Джени. Усещаше как скоростта се увеличава все повече и повече. Ушите му заглъхнаха. С изкачването наклонът на подводницата ставаше все по-голям.

Джени го затърси с ръце. Сгуши се в нея, без да знае дали не го прави за последен път. Дланите му докоснаха бузите й. Бяха мокри.

— Джен…

Тя се разтресе в обятията му.

— Обичам те — прошепна той. — Винаги съм те обичал.

Никога не съм преставал…

Тялото и се гърчеше от безмълвния плач, но въпреки това устните и затърсиха неговите. Целунаха се силно и продължително. Нямаше нужда да говори. Тялото и душата го правеха.

Притиснаха се един в друг, изключвайки света около тях, ужаса. В този миг съществуваха единствено прошка, любов и близост. Как са могли да забравят нещо толкова просто?

Мигът се проточи една кристална вечност.

И тогава подводницата удари повърхността.

31:23

Над леда…

Луната бе пълна като ярка монета и пробиваше буреносните облаци. Лъчите и се отразяваха в неподвижния лед и превръщаха смълчаната Арктика в сребърна пустиня. Единственият дефект в картината бе тъмната осемстотинметрова дупка, от която все още се издигаше черен дим. Останалата част от света оставаше съвършена равнина от сребро.

Но това нямаше да продължи вечно. Съвършенството е винаги нетрайно.

На километър и половина от дупката нещо изскочи от дълбочините като черен кит, издигащ се над водата. Излетя и увисна във въздуха, преди гравитацията да предяви претенциите си.

Продълговатото тяло от желязо и стомана се стовари по корем в морето, изчезна за миг и се появи отново, разплисквайки кишата.

21:24

Руската подводница

Мат лежеше, оплел се плътно с Джени, притиснати в тъмнината между дюшеците.

Миг преди това бяха стигнали до повърхността. Двамата останаха за един дълъг миг в безтегловност, сякаш летяха. После отново започнаха да падат.

Сблъсъкът ги захвърли обратно към койката. Паднаха в нея на купчина.

Откъм останалите се разнесоха викове. Подводницата се въртеше и люлееше.

Мат се измъкна и и помогна да стане от гнездото им. Краката не го държаха — или това се дължеше на люлеенето на подводницата? Хвана се с една ръка за леглото.

— Какво стана?

Ковал ски почеса главата си с фенерчето.

— Би трябвало да сме мъртви. Размазани.

Звучеше странно разочарован — вярата му във физическите закони на плаваемостта и леда току-що се беше сринала.

— Аз лично не се оплаквам. — Подводницата постепенно се укроти и Мат отново стъпи стабилно. — Да видим къде сме.

Хванал здраво ръката на Джени, той поведе групата към централната част на подводницата. Вътрешният люк не бе заключен. Отвори се внезапно, изливайки вода върху Ковалски.

— Мамка му! — изруга той. — Защо все аз се накисвам?

Мат се изкатери по стълбата към върха на кулата и освободи горния люк. Той се отвори с метален звън. Отгоре нахлу студен въздух. Никога не бе усещал нещо по-прекрасно.

Изкачи се на подвижния мостик, за да направи място на останалите. Ахна при гледката наоколо.

Бурята бе отминала. Лунната светлина превръщаше света в сребро.

Но не твърдо сребро.

Подводницата се олюляваше в море от киша. От люлеенето и се образуваха вълнички. На стотина метра от тях те се разбиваха в бряг от солиден лед. Той отбелязваше границата между два свята — на леда и на кишата.

Огромна черна дупка разделяше световете.

Джени се приближи до него и ръката и отново се озова в неговата.

— Какво е станало?

— „Поларис“ направи онова, за което е била предназначена — каза той и посочи огромното море от киша и натрошен лед.

— Но само наполовина. Изглежда другата половина от конфигурацията не се е задействала.

— Да не би да е дело на „Полярен страж“? Мат сви рамене.

— Че кой друг?

— „Полярен страж“ — като ехо повтори Ковалски.

Мат го погледна. Сочеше към покритото с киша море. Черно туловище се издигна нагоре, разбутвайки леда. Голямото светещо око на подводницата гледаше към тях, сякаш бе изненадано да ги види живи.