Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

Том тръгна по тесния коридор между койките, като оглеждаше стените и тавана. Джени знаеше защо. Беше чула скърцането на нитовете и пукота на сглобките.

— Дълбоко сме — промърмори той. — Експлозията сигурно ни е пратила право надолу.

— Но поне оцеляхме след нея — обади се Огден.

— Заради леда около подводницата — глухо каза Том. — Той ни защити. Кухата подводна пещера беше структурно слабата точка на станцията. Просто се е разрушила, отнасяйки ни надолу със себе си.

— До дъното ли ще потънем? — попита Магдален.

— Имаме положителна плаваемост — отвърна Том. — Би трябвало рано или късно да изплаваме като коркова тапа. Но…

— Но какво? — попита Зейн, като се държеше за ръката.

Всички матроси гледаха стените, които продължаваха да стенат и скърцат.

— Но трябва да се молим преди това да не стигнем зоната на критично налягане — отговори Ковалски.

21:20

Под леда…

Крейг се събуди със стряскане в мрака. Беше надолу с главата. Усети вкуса на кръв в устата си, главата го болеше, а рамото му изгаряше, сякаш някой го бе пронизал с нажежено до бяло желязо. Счупена ключица. Но нито едно от тези усещания не беше причината да дойде на себе си.

А струята студена вода, пръскаща право в лицето му.

Трябваха му няколко мига, за да се ориентира в мрака. Изправи се и ръцете му се протегнаха към стъклените стени. Напипа източника на пръскащата струйка — пукнатина във вратата на камерата. Водата бе леденостудена.

Очите му се напрягаха, за да открият поне някакъв източник на светлина. Но светът около него оставаше тъмен като мастило. Водата под краката му се надигаше. Чуваше бълбукането на излизащия през пукнатината въздух. Камерата вече не беше здрава. Бе оцелял от ударната вълна на бомбата, но тя го бе запратила дълбоко под водата.

И продължаваше да потъва.

Пръскащата струя се засилваше с увеличаването на дълбочината. Ледената вода вече стигаше до бедрата и изсмукваше топлината му. Зъбите му тракаха — от студа, от шока, но най-вече от нарастващата паника.

Винаги тайно се бе страхувал да не бъде погребан жив. Беше чувал разкази за премахнати по такъв начин агенти.

Това беше по-лошо. Студът се просмукваше по-бързо от водата. От какво щеше да умре, запита се той — от хипотермия или от удавяне? Минута по-късно дойде и отговорът.

Шумното бълбукане престана, пръскащата струя отначало отслабна, а после спря. Беше достигнал някаква точка на равновесие. Въздушният джоб задържаше водата… поне засега.

Но малкото количество въздух бързо щеше да стане негоден за дишане, а още преди това студът щеше да го убие.

А може би не.

Затърси в джоба на канадката си. Разнесе се звън. Парчета счупено стъкло порязаха пръстите му. Въпреки това продължи да рови и откри онова, което търсеше. Измъкна оцелялата стъклена спринцовка. Беше взел две от ледената лаборатория — просто за застраховка.

Сега това се оказа застраховка живот.

Свали предпазителя на иглата. Нямаше начин в тъмното да уцели вена.

Хвана спринцовката с две ръце и заби дългата игла право в корема си. Болката бе умопомрачителна. Натисна буталото, инжектирайки еликсира в коремната си кухина. Оттам той би трябвало бавно да се абсорбира и да попадне в кръвта.

Измъкна празната спринцовка и я пусна в ледения басейн, който вече стигаше до кръста му. Зъбите му тракаха неконтролируемо. Крайниците му също затрепериха.

Нов страх се надигна през паниката.

„Дали криогенният еликсир ще се абсорбира достатъчно бързо?“

Само времето щеше да покаже.

21:21

Руската подводница

Всички стояха, затаили дъх. Старата подводница стенеше и пукаше. Ковалски освети с фенерчето си коридора. Някъде далеч се чу тихо шуртене на вода. Теч. Мракът ги притискаше.

Джени стискаше здраво ръката на Мат. Дланите и се бяха изпотили.

Изведнъж подът под краката на Мат сякаш се измести. Обърна се към Ковалски и Том — несъмнено сетивата на матросите бяха по-добри от неговите собствени.

Том потвърди надеждата му.

— Издигаме се.

Пръстите на Джени стиснаха неговите. Отново се насочваха към повърхността. Разнесоха се възгласи на облекчение и радост.

Но лицето на Ковалски оставаше напрегнато. Том също не изглеждаше особено спокоен.

— Какво има? — попита Мат.

— Няма начин да променим плаваемостта — отвърна Том. Ковалски кимна.

— Издигането е неконтролируемо. Ще се изкачваме все по-бързо и по-бързо.

Мат си спомни аналогията, която Том бе направил по-рано. Подводницата бе като коркова тапа, потопена дълбоко под водата. Сега изплаваше обратно, набирайки скорост, задвижвана от собствената си плаваемост. Представи си какво ще последва.