Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

По цялата подводница завиха сирени.

21:17

Полярна станция „Грендел“

Крейг тичаше по коридора на четвъртото ниво. Щеше ли да му стигне времето? Нямаше начин да разбере. Потупа джоба на якето си и чу донякъде успокоителния звън.

Профуча покрай войниците от „Делта Форс“.

— Сър? — обърна се към него главният сержант.

Изобщо не намали скоростта. Тичаше презглава по извития коридор. Видя целта пред себе си. Трябваше му някакво сигурно скривалище, нещо, което да издържи на ударната вълна, нещо водонепроницаемо. Знаеше само едно такова място.

Вратата на камерата все още бе отворена. Предишният обитател — инуитското момче — го нямаше. Крейг се хвърли вътре и затвори стъклената врата. Все още захранвана от генераторите, тя автоматично се заключи.

Но дали бе достатъчно сигурно? Докосна стъклото. Вибрираше от звуковия импулс на „Поларис“.

Крейг се сви на дъното на цилиндъра и събра целия си кураж.

Колко ли време оставаше?

21:17

Руската подводница

Мат лежеше до Джени. Прегърнати, двамата се бяха свили между два дюшека в едната от койките като сандвич. Останалите се бяха настанили по същия начин, по двама на легло. Уошбърн бдеше над Маки. Дори Бейн се бе свил в клетка от дюшеци.

След като се озоваха в подводницата, нямаше време за разговори и планове. Всички бяха побягнали към каютите и намериха начин да се предпазят от наближаващата експлозия.

И сега чакаха.

Мат се притисна до Джени. Адмиралът сигурно бе оцелял по-дълго, отколкото бе предположил. Или пък забавянето на устройството бе повече от една минута.

Прегърнаха се силно. Дланите се затърсиха, задвижвайки се по спомен, почти инстинктивно. Устните му намериха нейните. Мърмореха си нещо — не думи, само начин да споделят дъха си, да достигнат един до друг по всички възможни начини, да си обещаят неща, никога неизречени, но пазени дълбоко в сърцата.

Искаше му се да можеше да бъде повече време с нея.

Но времето бе изтекло.

21:17

На леда…

Главен сержант Едуин Уилсън, с кодово название Делта Едно, стоеше на леда под притъмняващото северно небе. „Сикорски Сийхоук“ се намираше на пет крачки зад него. Перките му бавно се въртяха — пилотът поддържаше двигателя топъл, готов за незабавно действие. Както му бе наредено, беше се отдалечил на петдесет километра от ледения остров. След откриването на бомбата в станцията от него зависеше охраната на откраднатите дневници. Можеше да се върне единствено ако контролиращият операцията му дадеше зелен сигнал.

Чакаше. Засега не бе получил никакви нови заповеди.

Ледът под краката му започна да вибрира. Отначало си помисли, че е плод на въображението му, но вече не беше толкова сигурен. Вибрациите продължаваха.

„Какво става?“

Обърна се на североизток и погледна през мощния бинокъл за нощно виждане. Теренът бе така плосък и лишен от особености, че с лекота откри високите очертания на ледените хребети на хоризонта.

Нищо. Отговори оттам нямаше.

Погледна часовника си. Според графика от първоначалните заповеди трябваше да чакат само още няколко минути.

Намръщи се и отново вдигна бинокъла.

В същия миг светът на север пламна. Зеленият проблясък през лещите заличи гледката и за миг го заслепи. Отстъпи назад и пусна бинокъла на гърдите си.

Замига, за да оправи зрението си, и се загледа на север. Нещо с хоризонта не беше наред. Той вече не представляваше плавна дъга, а се изкривяваше нагоре, подобно на надигаща се вълна.

Вдигна бинокъла и отново се загледа през него. Дълбоко зелено сияние бележеше центъра на дъгата като сигнална шамандура на гребена на вълна.

След това то изчезна.

Над леда се разнесе рев, сякаш настъпваше краят на света.

Продължи да гледа. Бомбата очевидно се бе взривила, но какво ставаше? Не разбираше онова, което виждаше през бинокъла.

Внезапно разбра защо сиянието в центъра бе изчезнало. Беше скрито от погледа му — от ледена стена, широка колкото целия хоризонт, която се носеше към него.

Докато гледаше, вълната се разпространяваше от центъра на взрива, като от камък, хвърлен в тихо езеро.

Цунами от лед.

Сърцето му подскочи в гърлото, докато тичаше към хеликоптера.

— Тръгвай! — изкрещя той, а светът продължаваше да тътне зловещо. Вместо да заглъхва и отслабва, звукът от експлозията ставаше все по-силен.

Стигна до вратата и един от хората му я отвори.

— Какво става?