Джеймс Ролинс - Амазония

С бързи движения започна да разчиства мястото. Нямаше представа каква част от черното вещество трябваше да запали, за да задържи рояка скакалци, но не желаеше да рискува. Не му се искаше да се връща тук втори път. Коленичил и с ръце, по които лепнеше черната смола, продължи да разчиства символа. Не след дълго оголи поне половината от него.

Удовлетворен от направеното, приклекна и извади газова запалка. Запали я и я доближи до смолата.

— Хайде, миличко, гори!

Желанието му се изпълни. Веществото се запали лесно и пламъците запълзяха бързо по извивките на символа. Всъщност сместа се оказа толкова силно запалителна, че първите пламъци обгориха пръстите му.

Йоргенсен изтърва запалката и отдръпна бързо пламтящата си ръка.

— Майната му!

Изтърколи се встрани и пъхна ръката си в меката пръст, за да загаси пламъците. Неволно обаче закачи с лакът факела, който бе забучил в пръстта. Той отлетя към един храст, като описа огнена дъга. Прахът, поставен в кухия край на бамбуковия прът, се разпръсна върху земята и бързо угасна. Краят на факела продължаваше да гори, но вече не димеше.

Йоргенсен рязко се изправи.

Зад него символът на бан-али се разгоря с ярки пламъци и сякаш призова рояка на пир.

— Боже мой!

Кели чу първия писък. Ужасяващ звук, от който кръвта на всички изстина.

— Йоргенсен… — каза редник Карера и се извърна. Кели отиде до рейнджърката.

— Не бива да се завръщаме! — категоричен бе Дзейн и ускори ход.

Откъм гората се раздаде втори, също смразяващ писък. Кели забеляза, че скакалците започват да отлитат по посока на стария им лагер.

— Махат се! — извика. Професор Коуве се доближи до нея.

— Ефрейторът сигурно е успял да запали повторно символа.

Ужасяващите викове продължиха. Бяха станали продължителни, несекващи, животински. Човешко същество не можеше да издава такива звуци.

— Трябва да му помогнем — настоя Мани.

Карера запали фенерче със свободната си ръка и го насочи към лагера. На петдесет метра не се виждаше нищо. Дори и дърветата бяха скрити от черния облак.

— Не разполагаме с време — каза тя тихо и погледна бамбуковия си факел, който догаряше. — Не знаем колко време е успял да ни осигури Йоргенсен.

— Трябва поне да се опитаме! — терзаеше се Мани. — Може би е още жив!

Писъците изведнъж спряха. Карера го погледна и поклати глава.

— Вижте! — извика Ана.

Откъм лявата им страна една фигура се измъкна от рояка. Карера я освети.

— Йоргенсен!

Кели изстена и закри устата си с ръка.

Фигурата почти нямаше човешки облик. Бе покрита от главата до глезените с движещи се скакалци. Протягаше ръце. После краката й се подгънаха, препъна се в храстите и се свлече на колене. През цялото време не издаде звук. Само ръцете сякаш умоляваха за помощ. Мани направи крачка напред, но Карера го спря.

Целият рояк се нахвърли върху коленичилия рейнджър и го погълна.

— Късно е за това — каза Карера. — А и нямаме време. Сякаш в потвърждение на думите й собственият й факел изпусна за последен път сноп искри и угасна.

— Трябва да се махнем оттук колкото се може по-скоро, преди да сме изтървали момента.

— Но… — започна Мани. Рейнджърката го прекъсна със суров поглед. Думите й бяха още по-непреклонни.

— Няма да позволя саможертвата на Йоргенсен да отиде нахалост! — Посочи с поглед гората. — Тръгвайте!

Кели погледна през рамо, когато започнаха да се отдалечават от мястото. Роякът остана зад тях, превърнал се отново в безформен черен облак. В центъра му обаче имаше човек, дал живота си, за да ги спаси. Очите й се изпълниха със сълзи. Краката и бяха изтръпнали от умора и отчаяние. Сърцето и се свиваше. И след смъртта на ефрейтора продължаваше да се терзае от една мисъл. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Дъщеричката й, изгаряща от треска в леглото, бе непрестанно пред очите й. Ще се върна при теб, миличка, обеща и Кели.

Дълбоко в сърцето си обаче започна да се съмнява дали щеше да и е по силите да изпълни това обещание. Колкото по-навътре навлизаха в гората, толкова повече хора загиваха. Последователно изгубиха живота си Грейвс, Де Мартини, Конджър, Джоунс. Сега ги последва и Йоргенсен. Разтърси глава и реши да не губи надежда. Докато беше жива, все щеше да намери начин да се прибере у дома.

През следващия час групата продължи да напредва в гората, като вървеше по следите на другата част от експедицията. Факлите изгаснаха един по един. Запалиха фенерчета. Нямаше признаци, че роякът ги преследва. Може би вече бяха в безопасност и бяха престанали да представляват интерес за слепите скакалци. Никой обаче не се осмели да изка-же това предположение на глас.