Джеймс Ролинс - Амазония

— Ще отида аз — настоя Натан и стисна юмруци.

— Не мога да позволя това — отказа Уоксмън и поклати глава. — Вие просто нападате призраци, доктор Ранд. Изчакайте да настъпи утрото и ще се убедите, че нищо им няма.

Натан мислеше напрегнато как да открие начин да преодолее упорството на капитана.

— В такъв случай поне ми позволете да тръгна към тях с радиостанция. Да се опитам да се доближа достатъчно, за да установя връзка. Какъв е обсегът на личните ви радиостанции?

— Десет-единайсет километра.

— Ние извървяхме малко над двайсет километра. Сиреч ще трябва да извървя само десет-единайсет километра, за да се окажа в радиообсега им. Ще мога да направя това и да се завърна преди полунощ.

Уоксмън се намръщи. Франк се приближи до Натан.

— Капитане, това предложение всъщност не е неразумно. Дори бих казал, че е приемлив компромис.

Натан забеляза тревогата в погледа на Франк. Ставаше дума за сестра му. Досега Франк бе балансирал успешно опасенията си за съдбата на Кели с разумната предпазливост на Уоксмън. Бе се постарал най-добросъвестно да не позволява личните му грижи да вземат връх над задълженията му на ръководител на експедицията.

— И аз съм сигурен, че всичко е наред — уверяваше го Натан. — Няма обаче да ни навреди да се убедим в това. Особено като си спомним какви неща се случиха през последните два дни.

Франк го подкрепи с енергично кимане.

— Дайте ми една радиостанция — помоли Натан. Уоксмън въздъхна отчаяно и най-после отстъпи.

— Добре, но няма да тръгнеш сам.

Натан едва се удържа да не изкрещи от радост.

— Ще пратя с теб един рейнджър. Двама души не мога да заделя.

— Чудесно… Чудесно… — прие Франк. Почти се бе разчувствал от облекчение. Погледна Натан с очи, изпълнени с благодарност.

— Ефрейтор Варчак, елате при мен! — изкомандва капитан Уоксмън.

20:23 ч.

Мани и останалите продължаваха да стоят около димящия огън. Пушекът все още държеше скакалците далеч от тях. Бяха обаче хванати в капан, в центъра на движещ се черен пашкул. Мани наблюдаваше пламъците и се чудеше колко още време щеше да ги опази прахът на професора. Стори му се, че димът вече не бе така гъст.

— Заповядай. — Кели му подаде половинметрово стъбло бамбук, измъкнато от подпалките. После коленичи до Коуве и се зае отново за работа. Индианският шаман започна да зарежда поредната бамбукова пръчка със своя прах.

Мани нервно се размърда. Планът на професора бе свързан с прекалено много уговорки.

След като заредиха и последния бамбуков прът, Кели и Коуве се изправиха. Мани се огледа. Всички бяха взели раниците си и държаха в ръка бамбук, досущ като неговия.

— Готови ли сте? — попита Йоргенсен. Никой не отговори. Погледите на всички бяха изпълнени с еднаква смесица от тревога и страх. — Запалете факлите! — изкомандва той.

Всички надвесиха краищата на бамбуковите пръчки над пламъците. Прахът се запали едновременно със сухото стъбло. От краищата на импровизираните факли започна да излиза гъст дим.

— Дръжте ги близо до себе си, но не и сковано — инструктира ги Коуве и илюстрира думите си с движения. — Трябва да вървим бързо.

Мани преглътна и погледна бръмчащата стена от скакалци. Бяха го ухапали само на две места, но продължаваше да изпитва болка. Тортор се бе прилепил до него и се отриваше в крака му. Животното сякаш също усещаше атмосферата на страх, изпълваща въздуха.

— Движете се плътно един до друг — разпореди Коуве, когато започнаха да се отдалечават от защитилия ги дотогава огън и да напредват към очакващия ги рояк.

Замисълът им бе да използват факлите, напълнени с прах от ток-ток, за да си пробият път през скакалците. Под тази защитна димна пелена щяха да се опитат да се измъкнат от района. Коуве им обясни предположението си:

— Ако скакалците са били подмамени именно на това място благодарение на миризмата на горящия символ на бан-али, то успеем ли да се отдалечим на достатъчно разстояние от него, бихме могли да се спасим.

Планът бе рискован, но нямаха избор. Шаманът не разполагаше с особено много прах. Щеше да стигне най-много за още час-два. Скакалците, изглежда, щяха да останат в този район. В такъв случай оттам трябваше да се махнат именно хората.

— Хайде, Тортор — подкани го Мани и тръгна след ефрейтор Йоргенсен. Движеха се в плътен пакет, като държаха високо факлите. Цвърченето продължаваше да изпълва ушите на Мани. Искаше му се да вярва, че разсъжденията на Коуве са правилни.