Джеймс Ролинс - Амазония

— Но… — започна да протестира Дзейн.

— Веднага! — настоя Коуве и започна да се рови в раницата си.

— Правете каквото ви казва! — заповяда Йоргенсен и прибра безполезното си оръжие.

Кели веднага се скри под мрежата против комари, доволна, че бе съобразила да я опъне по-рано. Закри процепа и притисна краищата й с камък. След това се намести в люлката си, като притисна ръце и крака кьм тялото си и отдалечи главата си от горната част на мрежата.

Огледа се. Останалите членове на групата правеха същото. Всяка отделна люлка се бе превърнала в самотно островче, покрито с мрежа. Само един член на групата не бе направил това.

— Професор Коуве! — обади се Йоргенсен и понечи да излезе от укритието си.

— Стой там! — нареди му Коуве и продължи да се рови из раницата.

— Какво правите? — попита нерешително Йоргенсен.

— Ще се опитам да унищожа огъня с огън. Изведнъж от ясното небе започна да вали. Всички чуха добре познатия им шум на тежки капки, падащи върху листа. Този път обаче от небесата не падна вода. От гъстите корони на дърветата започнаха да се стоварват върху тях едри черни насекоми.

Скакалците ги бяха нападнали.

Кели видя как едно от насекомите падна върху мрежата и. Бе дълго почти десетина сантиметра и черната му броня лъщеше като петрол на светлината на огъня. Крилцата му затрептяха, когато се опита да запази равновесие. Кели се притисна още по-плътно към люлката. Дотогава бе виждала много скакалци и цикади, но никога нещо, подобно на това чудовищно насекомо. Нямаше очи. Лицето му бе образувано само от челюсти, които хапеха въздуха. Макар и сляпо, не бе лишено от сетива. През мрежата се промъкнаха две дълги антени, които започнаха да кръжат. Други събратя на насекомото паднаха върху мрежата и се закачиха за нея с черните си членести крака.

Някой наблизо изохка болезнено. Коуве, на пет метра от нея, все още бе приклекнал до огъня. Отърси се от скакалец, кацнал на ръката му.

— Професоре! — извика Йоргенсен.

— Стой на мястото си! — нареди Коуве, докато се опитваше да развърже кожена торбичка. Кели видя, че мястото на ръката му, където допреди малко бе кацнал скакалецът, кървеше. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че раната бе дълбока. Започна да се моли на Бог насекомите да не са отровни като пираните. Коуве се доближи още повече до огъня. Горещината и димът прогонваха повечето скакалци от него.

Цялата гора се изпълни с летящи и цвърчащи скакалци. Броят им се увеличаваше.

— Прегризват мрежата! — разнесе се ужасеният глас на Дзейн.

Кели погледна насекомите. Първият нападател бе прибрал антените си и бе започнал наистина да прегризва мрежата с острите си като бръснач челюсти. Преди обаче да успее да се вмъкне при нея, Кели го удари с опакото на ръката си и той падна встрани. Не успя да го убие, но той поне престана да поврежда мрежата й. По същия начин се справи и с останалите насекоми.

— Ударете ги така, че да паднат! — посъветва ги тя. — Не им давайте шанс да прегризат мрежата!

Наблизо чу друго изохкване, придружено от ругатня. Бе Мани. Последва удар, придружен от нови ругатни.

Кели не можа да го погледне, тъй като неговата люлка бе зад нейната.

— Добре ли си?

— Един успя да се промъкне под мрежата — отвърна Мани. — Внимавай! Хапят много лошо. В слюнката им има някаква киселина.

Тя отново се помоли на Бог насекомите да не са отровни. Извърна се и се опита да погледне Мани, но видя само Тортор, който се разхождаше пред палатката на стопанина си. Пълчища от черни насекоми се разхождаха по козината на котката и създаваха впечатлението, че самите петна на ягуара се движат. Той въобще не им обръщаше внимание, тъй като гъстата му козина бе естествена защита. Един скакалец кацна на носа на котката, но бе просто пометен с лапа.

Цялата местност бе покрита от крилатите създания. Дразнещото им жужене нервираше Кели. По едно време облакът стана сякаш по-гъст. Не можеше да види какво става извън мрежата. Сякаш пространството бе обвито с черна мъгла. Насекомите се навираха навсякъде, като не преставаха да дъвчат и хапят. Кели продължаваше да събаря скакалците, озовали се върху мрежата й, и за миг й се стори, че започва да губи битката. Насекомите бяха изпълнили цялото пространство около нея.

По слепоочията й започна да се стича пот. Продължи да удря нападащите я насекоми и започна да губи надежда. Внезапно обаче си представи Джеси, лежаща в болничното легло, плачеща и протягаща ръце към нея.