Джеймс Ролинс - Амазония

— Мамицата ви! — изруга и започна да отблъсква насекомите още по-настървено, като отказа да се признае за победена.

Няма да умра тук. Не по този начин. Не, преди да съм видяла Джеси.

Почувства остра болка по бедрото. С опакото на ръката си размаза насекомото. Друго кацна върху ръката и. Тя с погнуса се отърси от него. Трето се заплете в косите й.

Докато водеше битката, в гърдите й се спотаи вик. Насекомите бяха проникнали през мрежата. Чу виковете на спътниците си. Всички бяха нападнати.

И бяха претърпели поражение.

Джеси… Кели изстена и събори скакалец от шията си. Прощавай, мила. Усети нови ухапвания по бедрата и глезените. Започна да рита и да плаче, обхваната от болка и скръб.

След малко стана трудно да се диша. Започна да кашля. Залютя й в очите. Усети остра и силна миризма, подобна на миризмата на сурови иглолистни цепеници, хвърлени в огъня. Закашля се. Какво ставаше?

През сълзи видя как гъстият облак от насекоми се разпръсна, сякаш го бе подхванал могъщ въздушен поток. Пламъците на огъня бяха станали по-ярки. Коуве размахваше над него огромно палмово листо. Така от пламъците се издигаше много повече дим.

— Прах от ток-ток — обясни Коуве. Цялото му тяло бе изпохапано и кървеше. — Това е лекарство против главоболие, което при изгаряне се превръща в могъщ репелент против насекоми.

Скакалците, все още захванали се за мрежата й, размахаха криле и избягаха, прогонени от миризмата. Кели си спомни нещо, казано и от Натан. Бе и обяснявал как индианците изгаряли някакъв прах в градините си, за да опазят реколтата. Кели безмълвно благодари на индианците за тяхната съобразителност.

След като почти всички скакалци се махнаха, Коуве даде знак на спътниците си да отидат при него.

— Елате тук! Бързо!

Тя слезе от люлката и след моментно колебание отметна мрежата, вече разкъсана и парцалива. Като се привеждаше, отиде при огъня. Другите я последваха.

Димът бе неприятен и задушаващ, но отблъскваше насекомите. Скакалците не се бяха махнали. Роякът продължаваше да лети и бръмчи над главите им. Отделни скакалци пикираха към тях, но веднага се отдалечаваха, отблъснати от дима.

— Откъде знаехте, че димът ще ги прогони? — попита Йоргенсен.

— Не бях уверен в това — призна задъхано Коуве, без да престава да развява палмовото листо. — Мисля си за горящия символ на бан-али. Отделяше много дим със силна специфична миризма. Смятам, че това е бил някакъв сигнал.

— Димен сигнал? — допусна Дзейн.

— По-скоро сигнал с миризма — определи го Коуве. — Миризма, която привлече скакалците конкретно на това място.

— Нещо като феромон може би — изказа предположение Мани.

— Точно така. Малките гадинки са били сякаш програмирани да унищожат всичко в този район.

— Искате да кажете, че сме били белязани като смъртници? — намеси се Ана. — Че скакалците са били изпратени тук умишлено?

— Точно така — потвърди Коуве. — Вероятно същото е станало и при жабообразните пирани. Нещо ги е привлякло конкретно към това селище, нещо, хвърлено във водата, което ги е насочило към индианците. Не мога да твърдя това с положителност, но ми се струва, че бан-али за втори път извикаха джунглата срещу нас.

— Какво ще правим? — уплаши се Дзейн. — Този прах ще ги отблъсне ли до сутринта?

— Не — отвърна Коуве и погледна черния облак над главите им.

20:05 ч.

Натан започна да се уморява от разговора. Бе прекарал последните петнайсет минути в безрезултатен спор с капитан Уоксмън и Франк.

— Трябва да се върнем и да видим какво е станало с тях — настоя. — Или поне да изпратим човек да провери как са. Може да отиде до тях и да се завърне тук още преди да се е зазорило.

— Това бяха само скакалци, доктор Ранд — успокояваше го Уоксмън. — Минаха над нас и заминаха, без да ни причинят вреда. Кое ви кара да мислите, че другите са застрашени?

— Нямам основание — призна Натан. — Просто инстинктът ми го подсказва. Прекарал съм почти целия си живот в тази джунгла и ми се стори, че в този рояк имаше нещо неестествено.

Франк първоначално бе на страната на Натан, но постепенно се поддаде на логиката на рейнджъра.

— Струва ми се, че е редно да приемем предложението на капитан Уоксмън — реши той. — Утре, след като спътниците се окажат над главите ни, веднага ще установим контакт с другата група, за да се уверим, че при тях всичко е наред.

— Освен това останахме само шестима рейнджъри — добави Уоксмън. — Не бива да рискувам хора за една безплодна мисия, без да имам каквито и да е доказателства за реална опасност.