Джеймс Ролинс - Амазония

Вие с баща й защо не отидете в чакалнята? Ще се опитам да се справя с пристъпа с по-сериозни медикаменти. Натан погледна Тама. Тялото й бе спокойно.

— Смятате ли, че ще има още гърчове?

— Та тя все още не се е освободила от тях — отбеляза Кели и го погледна в очите. — В момента е в състояние на епилептичен припадък, на непреставащ гърч. Ако не успеем да го прекратим, тя ще умре.

— Искате да кажете, че през цялото време е била в такова състояние?

— Ако съдя по това, което ми казвате, да.

— Селският шаман обаче успя за известно време да я върне в съзнание.

— Просто не мога да повярвам в това. Не виждам откъде може да има медикаменти, достатъчно силни, за да нарушат цикъла.

Натан си спомни как детето пи вода от кратунката.

— Направи го обаче. Не смятайте, че шаманите са прости билкари. От години работя с тях и като гледам с какво трябва да се справят, смятам, че са много компетентни.

— Както и да е, тук разполагаме с по-силни лекарства. С истински лекарства. Защо не отидете заедно с баща й в чакалнята? — настоя отново Кели, обърна се към сестрите и санитаря и престана да обръща внимание на Натан.

Той се наежи, но се подчини. Привържениците на западната медицина открай време се отнасяха пренебрежително към шаманизма. Натан изведе Такахо в чакалнята, каза му да седне на един стол и да не мърда оттам и след това излезе от болницата.

Отново се озова в горещия въздух на Амазония. Американската докторка можеше да вярва или да не вярва, но той лично бе видял как шаманът съживи детето. Имаше един човек, който можеше да обясни тайнственото заболяване на Тама, и Натан знаеше как да го открие.

Едва ли не на бегом въпреки следобедния пек той се устреми към южната част на града и след десетина преки достигна базата на бразилската армия. Базата поначало бе спокойно място, но в момента кипеше от оживление. На пистата имаше четири хеликоптера с отличителните знаци на ВВС на САЩ. Местни хора се бяха прилепили към оградата, сочеха с пръст летателните апарати и оживено коментираха.

Натан не им обърна внимание и се устреми към циментено здание, разположено сред овехтели дървени бараки. Върху фасадата му бе изписано ФУНАИ. Това бе местната служба на бразилската фондация за индианците, единствената институция, която осигуряваше помощи, образование и правни услуги на местните племена банива и яномамо. В малката постройка имаше както канцеларии, така и помещения за настаняване на индианци, дошли да разберат причините за благоденствието на белия човек.

ФУНАИ разполагаше и със собствен медицински експерт, стар приятел на семейството и учител на баща му, когато за пръв път се появил в амазонските джунгли.

Натан профуча през антрето и се устреми по стълбите. Молеше се на Бог приятелят му да е на работа. Когато наближи отворената врата, чу звуците на Петия концерт за цигулка от Моцарт. Слава Богу! Почука по касата на вратата, за да съобщи за присъствието си.

— Професор Коуве?

Индианецът, седнал зад малко бюро, вдигна поглед от купчина документи. Бе на петдесет и няколко години, с дълга до раменете черна коса, посребряваща по слепоочията. За четене ползваше очила с телени рамки. Свали ги и на лицето му се появи широка усмивка, когато разпозна новодошлия.

— Натан!

Реш Коуве се изправи, заобиколи бюрото и стисна Натан в прегръдка, не по-малко силна от тази на анакондата. Макар и невисок, бе силен като вол. Някога бе шаман на, живеещото в Южна Венецуела племе триос. Преди три десетилетия се бе запознал и сприятелил с бащата на Натан. С негова помощ напусна джунглата и получи научни степени по лингвистика и палеоантропология в Оксфорд. Освен това бе един от най-изтъкнатите специалисти в района по местната флора.

— Не мога да повярвам, че си тук, момчето ми! Мани свърза ли се с теб?

Натан си отдъхна, когато се освободи от мечешката прегръдка.

— Не, какво имаш предвид?

— Търси те. Той се отби тук преди час, за да пита в кое село работиш сега.

— Защо? — присви вежди Натан.

— Не ми каза защо, но с него бе една от важните клечки на „Телукс“.

Натан се намръщи. „Телукс“ бе мултинационалната корпорация, която финансираше неговото изследване на познанията на местните шамани. Коуве бе наясно с причините за това настроение на Натан.

— Ти сам пожела да сключиш тази сделка с дявола.

— Сякаш имах някакъв избор, когато баща ми умря.

— Не трябваше да се предаваш така лесно. Ти винаги… Натан не обичаше да му напомнят този черен период от живота му. Сам щеше да носи отговорността за последиците от решенията си.