Джеймс Ролинс - Амазония

Коуве я потупа по ръката.

— Западният етноцентризъм тук е добре познат. Няма защо да се притеснявате от него. Той просто вече е преодолян — добави, като й смигна приятелски.

Натан обаче не прояви чак такава любезност.

— Следващия път се освободете от предубежденията си, когато ви се казва нещо — смъмри я.

Тя прехапа устните си и се обърна.

Натан внезапно съобрази, че се бе държал като простак. През този ден бе изживял много тревоги и страхове и нервите му се бяха изопнали. Лекарката просто се бе опитала да помогне. Не трябваше да и говори по този начин. Редно бе да се извини.

Преди обаче да успее да каже нещо, вратата се отвори и във фоайето се появи висок червенокос мъж с камуфлажна униформа и овехтяла бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Той забеляза Докторката.

— Кели, ако си приключила с предаването на пратките, добре е да тръгваме. Открих лодкар, който е готов да ни отведе нагоре по реката.

— Да, да, вече уредих — отвърна лекарката. После се обърна към Натан и Коуве: — Благодаря ви.

Натан забеляза, че новодошлият и младата лекарка си приличат. И двамата имаха еднакви лунички и еднакви бръчици около очите. Дори и гласовете им имаха еднаква бостънска напевност. Реши, че вероятно са брат и сестра.

Натан ги последва, когато излязоха на улицата. Това, което видя там, го накара да отстъпи крачка и неволно да се блъсне в професор Коуве.

От другата страна на улицата имаше група от десет войници в пълно бойно снаряжение, включително карабини М — 16 със сгъваеми приклади, пистолети в кобури и тежки раници. От отличителните им знаци разбра, че всички принадлежаха към един и същ род войски: рейнджъри. Един от тях съобщи нещо по портативна радиостанция и даде знак на групата да се доближи към брега на реката. Двамата американци се присъединиха към военните.

— Почакайте! — разнесе се глас иззад рейнджърите. Сред военните се появи познато лице. Бе Мани Азеведу.

Набитият чернокос мъж се промъкна сред войниците. Бе облечен в смачкани панталони и джобът на ризата му бе раздран и висеше. Камшикът, с който никога не се разделяше, бе омотан около кръста му.

Натан отвърна на усмивката на Мани и отиде при него. Двамата се прегърнаха и се потупаха по гърбовете. После Натан погледна към разпрания джоб.

— Виждам, че пак сте си играли с Тортор.

— Чудовището сега тежи с десет кила повече от последния път, когато го видя.

— И тогава не беше дребен — засмя се Натан. Забеляза, че войниците бяха спрели и ги наблюдаваха. Кели О’Брайън и брат й също не откъсваха поглед от тях.

— Каква е тази история? Накъде са тръгнали? — попита Натан и кимна по посока на военните.

Мани погледна групата. Около нея вече се бе събрала голяма тълпа зяпачи, които с интерес оглеждаха спрелите войници.

— Изглежда, че американското правителство е решило да финансира експедиция в далечната джунгла.

— Защо? Наркотрафиканти ли ще търсят?

Към тях се запъти Кели О’Брайън. Мани и кимна и махна с ръка към Натан.

— Мога ли да ви представя доктор Ранд? Доктор Натан Ранд?

— Вече се познаваме, макар че той не ми съобщи името си — отвърна Кели със смутена усмивка.

Натан остана с усещането, че двамата премълчават нещо.

— Какво става? — попита заинтригувано. — Какво ще търсите нагоре по реката?

Тя го погледна право в очите. Дотогава не бе виждал такива зелени изумрудени очи.

— Дойдохме да търсим вас, доктор Ранд.

6 август, 21:15 ч.

Сао Габриел

Натан прекоси улицата срещу офиса на Мани във ФУНАИ и се запъти към базата на бразилската армия. Придружаваха го бразилският биолог и професор Коуве. Професорът току-що се бе завърнал от болницата. Натан с облекчение научи, че Тама е по-добре.

Изкъпан, избръснат и с изпрани и изгладени дрехи, Натан се чувстваше съвсем различно от човека, пристигнал тук преди няколко часа. Струваше му се, че бе изчистил тялото си не само от пот и мръсотия, но и от самата джунгла. В течение само на няколко часа от новопосветен член на племето яномамо се бе превърнал отново в американски гражданин. Ефектът от дезодориращия сапун „Ирландска пролет“ бе потресаващ. С удоволствие вдъхна остатъчното ухание на сапуна.

— След продължителен престой в джунглата тя ти се вижда противна, нали? — попита професор Коуве и всмукна дим от лулата си. — Когато за пръв път напуснах дома си във венецуелската джунгла, най-трудно ми бе да привикна към бомбардирането на всичките ми сетива. Имам предвид миризмите, звуците, цялата динамика на цивилизацията.