Джеймс Ролинс - Амазония

Огледа се отново. Дали и баща му не бе вървял по същата пътека? Като си помисли за тази възможност, усети как дъхът му спря. Реши, че скоро ще научи истината за него.

След малко разбраха, че ги водят към осветена от слънцето поляна пред тях.

Гората около тях стана по-рядка, когато наближиха поляната. Откритото пространство бе обкръжено от пръстен от гигантски цикади и древни иглолистни растения. По облятото от слънцето пространство се виеше бълбукащ плитък поток.

Водачът продължи да върви напред, но групата, изумена от видяното, застина на мястото си.

В центъра на поляната се издигаше едно-единствено огромно дърво, което запълваше цялото пространство. Дърво, каквото дотогава Натан не бе виждал. Бе високо поне колкото трийсететажно здание и стволът му, покрит с бяла кора, имаше диаметър от най-малко десет метра. От тъмната почва, подобно бледи крайници, се подаваха огромни корени. Някои от тях дори преминаваха под ручея и излизаха от другата му страна.

Короната на дървото бе сякаш многоетажна, подобна на короната на някои гигантски секвои. Дървото обаче не бе иглолистно. Имаше огромни зелени листа, наподобяващи тези на палмите и сребристи от долната им страна, и гроздове от плодове, подобни на кокосови орехи.

Натан бе изумен. Нямаше и най-малка представа как да класифицира това растение. Допусна, че представляваше неизвестен вид първична гимноспора, но не бе убеден в това. Орехите донякъде приличаха на тези, които можеха да се видят на дървото котешки нокът, но очевидно представляваше много по-древен вид.

Докато оглеждаше великана, забеляза още нещо. Дори и това грамадно дърво бе заселено. Върху по-големите клони, непосредствено до ствола, бяха разположени на групи малки колиби. Натан с удивление съобрази, че бяха построени така, че да наподобяват гроздовете с плодове.

Водачът им премина между два огромни извити корена и изчезна в тяхната сянка. Натан се доближи до дървото и забеляза, че това, което бе взел за сянка, всъщност бе дъгообразен отвор в основата на дървото, сиреч вход. Отново погледна постройките. От тях не се спускаха никакви стълби, направени от лиани. Как в такъв случай можеше да се стигне до жилищата? Дали в ствола на дървото имаше виещ се тунел, водещ нагоре? Натан реши да провери. Мани обаче го хвана за ръката.

— Виж. — Биологът посочи нещо встрани от тях.

Едва сега Натан, задълбочил се в разглеждането на великана с бяла кора, забеляза една дървена къщичка върху ливадата. Бе построена грубо, но солидно от дървени трупи и имаше покрив от палмови листа. Някак си не бе на мястото си. Бе единствената постройка, разположена върху самата земя.

— Това върху покрива и да не би да са слънчеви панели? — озадачи се Мани.

Натан присви очи и посегна към бинокъла си. И наистина върху покрива имаше два малки плоски черни панела, които блестяха на утринната светлина. Приличаха на слънчеви панели. Натан разгледа постройката по-внимателно. Нямаше прозорци. Вратата представляваше рогозка от палмови листа.

До вратата на колибата Натан видя нещо познато, блестящо на слънцето. Дълга тояга от змийско дърво, полирана до блясък от дългогодишно използване. На единия си край имаше пера от птицата хоко.

Натан за миг реши, че ще изгуби съзнание.

Тоягата принадлежеше на баща му.

Отмести бинокъла си и тръгна към колибата.

— Ранд! — извика зад гърба му Костос.

Натан обаче не го чу. Краката му сами започнаха да тичат. Останалите го последваха. Включително Дзейн и Олин, задъхани под тежестта на носилката.

Натан продължи да тича към колибата. Изведнъж спря. Дъхът му секна. Устата му пресъхна, когато разгледа отблизо тоягата. Върху дървесината бяха издълбани два инициала: „К“ и „Р“.

Карл Ранд.

Очите на Натан се изпълниха със сълзи. Когато баща му изчезна, той отказа да приеме, че е мъртъв. Необходима му бе някаква дори и най-малка надежда, за да не изпадне в плен на отчаянието и да може да доведе докрай работата си. Дори и когато парите му свършиха и се видя принуден да се откаже от търсенето, не се разплака. Мъката му постепенно еволюира в депресия. В тъмна яма, в която продължи да пропада през изминалите четири години.

Сега обаче видя доказателство, че баща му е минал оттук. По бузите му потекоха сълзи. Не допусна, че е все още жив. Такива чудеса ставаха само в книгите. Личеше си, че колибата отдавна не е била обитавана. Пред входа й се бяха струпали изсъхнали листа, навеяни от вятъра. Върху тях нямаше следи от стъпки.