Джеймс Ролинс - Амазония

Това бе напълно изолирана част от джунглата, съобрази Натан.

— Тази работа никак не ми харесва — продължи сержантът. — Дотук може да се стигне само по прохода, по който минахме.

Натан отмести бинокъла си и видя как подалият се край на слънчевия диск огря източния хоризонт. Джунглата, осветена от слънчевите лъчи, се покри със зелено сияние. Ято синьо-жълти папагали напуснаха една скала и прелетяха над главите им. Водопадите в двата края на долината засияха.

— Донякъде прилича на райската градина — каза тихо професор Коуве.

Докоснатата от слънчевата светлина джунгла се пробуди. Разнесоха се птичи песни и маймунски крясъци. Пеперуди с размерите на чинии запърхаха из въздуха. Нещо пъргаво и космато се скри в джунглата. И то бе намерило начин да се засели в тази зелена долина, макар да бе изолирана.

Какви други създания живееха тук?

— Какво ще правим? — запита Ана. Никой не и отговори.

— Струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да продължим напред — наруши мълчанието Натан.

Костос първо се намръщи, но после се съгласи с него.

— Добре. Нека видим докъде ще стигнем. Трябва обаче да бъдем нащрек.

Групата внимателно се спусна по ската, водещ към джунглата. Костос отново ги поведе. Натан с двуцевката в ръка застана до него. Всички се движеха плътно един до друг, докато се спускаха по пътеката. Когато се оказаха под короните на дърветата, уханието на орхидеи и на цъфтящи лиани бе така силно, че ги опияни.

Независимо от благоуханния въздух напрежението им не спадна. Какви тайни криеше тази гора? Какви опасности? Всяка сянка ги плашеше.

На Натан му бяха необходими петнайсетина минути, за да осъзнае, че в тази гора имаше нещо странно. Първоначално реши, че умората е притъпила сетивата му. Забави ход и отвори уста.

— Какво ти става? — попита го Мани, като неволно се блъсна в него.

Натан, присвил вежди, се отклони на няколко крачки от пътеката.

— Какво правиш, Ранд? — провикна се Костос. — Тези дървета… — започна Натан, изпълнен с удивление. Спътниците му се спряха и се загледаха в дърветата.

— С какво те впечатляват? — недоумяваше Мани.

— Като ботаник разпознах повечето видове, които срещнах тук. Ето: това са копринено дърво, розово дърво, махагон, всякакви палми. Въобще обичайните растения, които ще срещнеш в тропическа гора. Обаче…

— Какво обаче? — озадачи се и Костос.

Натан отиде до дърво с тънък ствол, издигащо се на трийсетина метра. Короната му бе много гъста и от нея висяха гигантски конусообразни шишарки.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича на палма — отвърна сержантът. — Какво от туй?

— Там е работата, че не е палма! — Натан удари дървото с ръка. — Това е една шибана цикадоида.

— Какво?

— Дърво, за което се смяташе, че отдавна е изчезнало. Че е съществувало през кредния период. Виждал съм изкопаеми останки от него.

— Сигурен ли си? — попита Ана.

— Дипломната ми работа беше по палеоботаника — уточни Натан и отиде при друго растение, подобно на папрат и два пъти по-високо от него. Разтърси едно от гигантските му листа. — А това е шибан гигантски мъх. Предполагаше се, че е изчезнал още през карбонския период. И това не е всичко. Тук виждам какво ли още не: глосоптериди, ликоподи, подокарпови иглолистни растения… А има и други, които просто не съм виждал. — Посочи с пушката си едно дърво със спираловидно стъбло. — Нямам и най-малко понятие какво представлява това нещо. Намираме се в един шибан музей на живи вкаменелости.

— Та как е възможно това? — попита Дзейн. Отговори му Коуве:

— Това място е изолирано. То е сякаш извън времето. Тук има организми, които са могли да се съхранят в продължение на еони време. — В геологично отношение този район датира от палеозоя — продължи възбудено Натан. — Амазонският басейн е представлявал затворено пресноводно езеро, изтекло в океана вследствие на промените в тектониката. Тук наблюдаваме малка частица от древното минало. Това е наистина удивително!

— Удивително или не, искам да отведем Франк на безопасно място — намеси се Кели.

Думите й върнаха Натан към настоящето, към положението, в което се намираха. Почувства неудобство от това, че се бе разсеял.

— Да вървим — прикани ги и Костос. Групата отново тръгна на път.

Натан, все още удивен от видяното, продължи да оглежда гората около себе си. Престана да се взира в сенките и започна да разглежда самите растения. Като опитен ботаник не можа да повярва на очите си. Видя хвощове с размера на тръбите на църковни органи, папрати, по-големи от съвременните палми, огромни ранни иглолистни растения с шишарки, големи колкото автомобили „Фолксваген“. Смесицата от древни и съвременни растения бе просто невероятна. Никога дотогава не бе виждал подобна екосистема.