Джеймс Ролинс - Амазония

Забеляза, че Цуи бе застанала до рамото му. Тя бе по-опасна от която и да е горска котка. Прокара нежно пръст по бузата й. Тя се притисна по-плътно до него. Умееше да приготвя всякакви отрови.

— Цуи, мила моя, изглежда, ще трябва да се възползвам отново от твоя талант.

05:44 ч.

Ръцете на Натан се бяха схванали от носилката. Вървяха вече повече от два часа. На изток небето започна да порозовява. Скоро щеше да настъпи утрото.

— Колко още път ни остава? — запита Мани, държейки предния край на носилката. Просто изрази гласно въпроса, който бе в главата на всички.

— Не знам, но няма как да се върнем — отвърна Натан.

— Ако се върнем, ще се превърнем в нечия закуска — напомни им редник Карера, която не преставаше да наблюдава пътя зад тях.

Глутницата ягуари през цялата нощ бе вървяла по следите им. Движеше се главно в джунглите по склоновете на хълмовете. Някои по-дръзки животни понякога се доближаваха и тъмните им силуети се открояваха на фона на скалите.

Тортор усещаше присъствието им и бе нащрек. Съскаше и кръжеше около носилката. Сърдитите му очи бяха придобили златист оттенък.

Единственият безопасен път бе този пред тях. Пътят, по който се движеше самотният индианец. Бе на около четиристотин метра пред тях и поддържаше темпо, което им бе по силите.

Умората започна обаче да се чувства. След многото безсънни нощи всички бяха безкрайно изтощени. Напредваха със скоростта на костенурка и нерядко се препъваха. Всич-ки бяха изтормозени от нощния поход, но най-много се измъчваше един член на екипа.

Кели не се отдели от брат си. Непрестанно проверяваше състоянието му и сменяше бинтовете му в движение. Лицето й бе пепеляво, а очите й издаваха уплаха и умора. Когато не изпълняваше задълженията си на лекар, просто държеше Франк за ръката. Смяташе, че като негова сестра можеше по този начин да му предаде част от собствената си сила.

За щастие морфинът и останалите успокоителни лекарства поддържаха ранения в състояние на полусън, като само от време на време издаваше глухи стонове. Когато стенеше, лицето на Кели се изкривяваше от болка. Натан реши, че тя в известна степен възприемаше неговата болка като своя, Очевидно страдаше не по-малко от своя брат близнак.

— Внимавайте, сменяме посоката! — чу се гласът на Костос.

Досега се бяха движили по твърдата пръст на границата между джунглата и скалистата основа на хълмовете. Сега Натан видя как водачът им зави по един от многото процепи в скалата. Процепът достигаше самия връх на хълма и бе широк колкото гараж за два автомобила.

Преди това индианецът се спря пред процепа, погледна ги, за да се увери, че са го видели, и без да им даде какъвто и да е знак, се шмугна в него.

— Ще ида да го огледам — каза Костос.

Рейнджърът ускори ход. На карабината си М-16 бе прикрепил фенерче. Отиде до процепа, пое си въздух и го освети. Наблюдава в продължение на няколко секунди и след това даде знак на останалите с ръка.

— Това е страничен проход. Стръмен е. Групата се събра около рейнджъра.

Натан също го огледа. Стигаше до върха на хълма, над главите им се виждаха звездите. Проходът наистина бе стръмен, но тук-там се забелязваха подобия на грубо издялани стъпала.

— Възможно е от другата страна да има друго дефиле или долина — отбеляза професор Коуве.

— Или пък е същото дефиле, но оттук се минава напряко, за да се спести път — предположи Ана.

Самотният индианец продължи да се изкачва по каменните стъпала, без да си дава вид, че го интересува дали го следват, или не. Не всички обаче споделяха безразличието му. Глутницата ягуари зад гърба им се доближи и започна да ръмжи.

— Трябва да вземем решение — настоя Карера.

— Това би могло да е капан — рече намръщено Костос, след като огледа стръмните стени от двете страни на примитивното стълбище.

— И без това вече сме хванати в капан, сержанте — обади се Дзейн и направи крачка напред. — Предпочитам неизвестността пред това, което виждам зад гърба ни.

Никой не възрази. Никой не бе забравил смъртта на Варчак и Уоксмън.

— Добре, да вървим. Отваряйте си очите — предупреди Костос и мина пред Дзейн.

Проходът се оказа достатъчно широк и Мани и Натан можеха да вървят един до друг, държейки носилката. Така изкачването на стръмните стъпала ставаше малко по-лесно. Въпреки това бе уморително.

— Да сменя ли някого от вас? — попита Один.

— Аз мога да издържа още малко — отказа Мани. Натан също отклони предложението му.