Джеймс Ролинс - Амазония

Натан и Мани скоро започнаха да изостават. Кели с разтревожено лице не се откъсна от тях. Карера вървеше последна.

Коленете на Натан го боляха. Краката му горяха и въобще не усещаше раменете си. Не спря обаче да върви напред.

— Сигурно сме вече съвсем наблизо — каза по-скоро на себе си.

— Дано да си прав — обади се Кели.

— Силен е — каза Мани, като кимна към Франк.

— Видя го къде стигна от много сила — отвърна тя.

— Ще се оправи — увери я Натан. — Нали не е изгубил шапката, която му носи късмет?

— Много я пази — въздъхна Кели. — Знаете ли, той някога играеше в третодивизионен отбор. Баща ни много се гордееше с това. Всички се гордеехме. Дори имаше шанс да отиде по-нагоре. Удари си обаче коляното, когато веднъж караше ски, и с това спортната му кариера приключи.

— Защо тогава смята, че тази шапка му носи късмет? — попита удивен Мани.

Кели с лека усмивка на лицето докосна шапката.

— Той посвети цели три сезона на игра, която обичаше от все сърце. Дори и след злополуката не изпадна в униние и не се озлоби. Смяташе, че е най-големият късметлия на света.

Натан за миг завидя на Франк. Нима той наистина бе възприемал живота по такъв прост начин? Всъщност може би шапката наистина му бе носила късмет. Точно сега щеше да им трябва много късмет.

— Ягуарите престанаха да ни преследват — прекъсна мислите му Карера.

Натан погледна назад. Една от гигантските котки бе застанала на входа на прохода. Бе самката, водач на глутницата. Раздвижи се напред-назад. Тортор я погледна със святкащи очи. Самката спря за миг поглед върху по-малката котка и бързо изчезна в джунглата.

— Тази долина навярно е територия на глутницата — прецени Мани. — Поредната отбранителна линия.

— Какво обаче отбраняват? — запита се Карера. Някъде пред тях се чу глас. Бе сержант Костос. Застанал на десетина крачки отвъд края на прохода, им даваше знак с ръка да отидат при него.

Когато направиха това, на изток се показаха първите слънчеви лъчи. Отвъд стръмния проход видяха долина, изпълнена с гъста растителност и високи дървета. Чуваше се бълбукането на поток. В далечината боботеше водопад.

— Това е страната на бан-али — каза професор Коуве. Олин се доближи до Мани и Натан и присегна към носилката.

— Оттук ще го поемем ние.

Натан се изненада, че до руснака бе застанал Ричърд Дзейн. Този път не възрази. Заедно с Мани подадоха носилката на новата двойка. Когато се освободи от тежестта, на Натан му се стори, че олеква с поне петдесет килограма. Ръцете му сякаш бяха готови да полетят сами.

Заедно с Мани се изкачиха при Костос.

— Индианецът изчезна — изръмжа недоволно сержантът. Натан забеляза, че водача им наистина го нямаше.

— Както и да е, вече знаем накъде да вървим.

— Трябва да изчакаме слънцето напълно да изгрее — нареди Костос. Мани се намръщи.

— Виж какво, бан-али започнаха да ни следят още щом влязохме в джунглата. Следяха ни денонощно. Със или без слънце няма да ги видим, ако те не пожелаят това.

— Пък и имаме ранен — добави Мани. — Колкото по-скоро стигнем до някое село, толкова по-големи шансове ще има Франк. Ако питаш мен, най-добре е да тръгваме.

— Разбирам — отстъпи Костос. — Да не се делим обаче. После сержантът отново ги поведе.

С всяка измината стъпка денят ставаше по-ярък. В Амазония слънцето изгряваше бързо. Розовата зора бързо започна да поглъща звездите над главите им. Безоблачното небе обещаваше горещ ден.

Групата се задържа за миг на върха на прохода. Тясна пътечка водеше към джунглата. Къде обаче щеше да ги изведе? Нямаше признаци на човешко присъствие. Не се чуваха гласове, нито се виждаше дим.

Костос огледа още веднъж долината с бинокъла си.

— Майната му — промърмори.

— Какво те смущава? — попита Дзейн.

— Този каньон е просто продължение на дефилето, от което излязохме. Изглежда обаче, че е откъснат в долната му част от свлачища.

Натан взе бинокъла си и огледа мястото, посочено от сержанта. Видя потока, бълбукащ в средата на дефилето. Проследи течението му и забеляза, че той изчезваше при една скала и оттам се стичаше в долното дефиле. Онова, през което бяха пътували през нощта, царството на гигантските ягуари.

— Тук сме затворени като в кутия — угрижи се Костос. Натан насочи бинокъла си в обратната посока. Видя друг водопад. Там водата влизаше в каньона, като падаше от огромна скала в другия край на дефилето. Цялата долина бе заградена от три страни от каменни стени, а четвъртата й страна бе запушена от скалата.