Лора Роуланд - Якешину

Сано изстена. Колко хитро бе извъртяла разговора и пак стигна до въпроса за съвместната работа по случая.

— Не се безпокой. Ти разпита Хару. Работата ти приключи. За останалото ще се погрижа лично…

— А, не! Хару трябва да чуе какво са казали за нея Джункецоин, доктор Мива и синът на оябун Ояма. Нейната реакция може да ни помогне да определим кой казва истината. Освен това е възможно до утре да е възстановила паметта си, а аз съм единственият човек, с когото тя би се съгласила да разговаря — напомни му Рейко.

Сано трябваше да признае, че аргументите на съпругата му са повече от убедителни. Нуждаеше се от помощта й. Поне на този етап.

— Добре — съгласи се той. — Иди пак при Хару, но искам да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от всички останали в храма „Черният лотос“!

Рейко се намръщи, готова да възрази, но после каза с очарователно коварство:

— Добре… ако и ти обещаеш лично да провериш твърденията на Благочестива Истина!

Сано се опасяваше, че случаят ще се превърне в борба за надмощие, и макар че мразеше да отстъпва, компромисът в случая изглеждаше наложителен.

— Дадено — отвърна той. — Ти поеми Хару, а аз ще проуча въпроса с подземните тунели и тайните заговори — после добави: — Мисля, че и двамата имаме нужда от почивка. Какво ще кажеш за една топла вана преди вечеря?

Рейко кимна и му се усмихна.

Далечни храмови камбани възвестиха зората. Облечена в бяло кимоно и широки панталони, Рейко стоеше боса в градината с ръка върху меча, окачен на кръста й, и с лице, обърнато към просветляващото небе. Имението наоколо бе застинало в сънена тишина. Тя се съсредоточи върху енергията, която се излъчваше от духовния център в корема й и се разпределяше в цялото й тяло. С внезапно рязко движение измъкна меча си и нанесе рязък удар, разсичайки въздуха в битка с въображаем противник.

В началото оръжието тежеше в ръката й и движенията й бяха непохватни. Скоро дишането й се учести, тя плувна в пот, но накрая усети как уменията й се възстановяват. Реши да тренира всеки ден, както беше правила преди бременността си. Ритуалът успокояваше съзнанието й и увеличаваше силата й. Сега вече можеше да разсъждава обективно за разговора си със Сано предишната вечер. Започна да разбира защо бе толкова нетърпелива да опровергае доказателствата, които повдигаха основателни съмнения по отношение на Хару. За нея бе станало въпрос на чест да докаже, че преценката й е правилна. Макар и да знаеше, че не бива да позволява личното отношение да ръководи логиката й, тя продължаваше да разчита на вродената си интуиция. Подозренията й към „Черният лотос“ подхранваха вярата й в невинността на Хару.

Когато пристигна в храма Зоджо, една монахиня й каза, че момичето е в градината на метоха. Рейко остави свитата си пред входната врата. С пакет в ръка тя заобиколи постройката. Облаците разстилаха мрачна плащаница над чакълените алеи и есенната трева. Лекият вятър беше наситен с мирис на дъжд; монахини прибираха пране от терасите. И тогава Рейко чу гласа на Хару — пронизителен, изпълнен със страх — и друг, мъжки — груб и заплашителен. Забърза натам, заобикаляйки група борове, и видя Хару — бе застанала близо до малък шадраван с гръб, притиснат в голям объл камък. Над нея се беше надвесил някакъв свещеник.

— Пусни ме! — Хару се помъчи да се отскубне, но свещеникът опря ръце в камъка, ограждайки момичето от двете страни, така че да не може да избяга.

— Щом не си съгласна доброволно, ще те принудя! — каза той. Беше малко над четирийсетте, висок и силен. Мускули като въжета се бяха изопнали на врата и голите му ръце. Имаше изпъкнало ниско чело, сплескан нос, пълни устни и издадена брадичка. Свещеникът стовари грамадната си ръка върху гърлото на момичето и я натисна. Хару изви гръб, главата й се блъсна в камъка.

Рейко пусна пакета и се втурна напред. Сграбчи свещеника за ръката. Усети я гореща и твърда, като желязо, току-що закалено в пещ. Видя белези, които насичаха голия скалп на мъжа, а най-изпъкналият от тях тръгваше от ъгъла на окото му, стигаше до ухото и свършваше с втвърдена сгърчена плът, наподобяваща гущер. Рейко се опита да го откъсне от Хару:

— Спрете! Пуснете я веднага! — привлечен от вика й, той сведе поглед към нея. Гъсти надвиснали вежди придаваха на смръщеното му лице още по-заплашителен вид. Той изпъна ръка и отблъсна Рейко. После се обърна към Хару и притисна гърлото й с нова сила. Вбесена, Рейко извади кинжала, прикрепен над лакътя под ръкава й, мушна острието в гърба на свещеника и заповяда: — Отдръпнете се веднага!