Лора Роуланд - Якешину

Рейко усети лицето й да изтръпва, сякаш от твърде много потрес кожата й бе загубила чувствителността си:

— Защо не ми каза тези неща вчера, когато те питах за живота ти в храма? Защо ме подведе?

— Не съм — запротестира Хару. Вероятно беше доловила недоверието в очите на Рейко, защото побърза да обясни: — Искам да кажа, че сега съм друга. Вече не правя тези неща. Висшият свещеник Анраку ми показа, че върша грях, когато се държа така… Той ме научи, че трябва да се освободя от светските желания и да следвам пътя на „Черният лотос“. Аз се промених. Положих големи усилия, за да докажа, че мога да бъда добра монахиня… Съжалявам — добави тя. Очите й плувнаха в сълзи. — Трябваше да ви кажа…

Рейко стана рязко и отиде до прозореца. Впери невиждащ поглед в дъждовния пейзаж отвън и се опита да подреди мислите си. Ако признаеше грешката си пред Сано, той можеше с пълно право да й забрани да работи повече по случая. Значи трябва да поправи грешката си. Обърна се към Хару:

— Разкажи ми за оябун Ояма!

Хару поклати глава.

— Не съм…

Рейко й отправи предупредителен поглед и я накара да замълчи.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината. Познаваше ли Ояма?

Хару пое дълбоко въздух, сведе поглед и кимна:

— Запознах се с него през лятото — отвърна тя. — Все гледаше да ме заговори, докато си вършех работата. И през цялото време очите му шареха по тялото ми. Искаше ми се да ме остави на мира. Но той беше важен началник и дарител и аз трябваше да бъда любезна с него. Затова, когато една вечер ми каза да отида в къщата, аз се подчиних. Той ме чакаше в стаята. Фенерите бяха запалени. Футонът беше приготвен. Каза да седна и ми предложи саке от една кана на масата. Аз му казах, че не ми е позволено да пия, и той си го изпи сам. После се съблече и започна да ме опипва. Аз го молех да спре, но той разкъса дрехите ми и се хвърли отгоре ми. Съпротивявах се, но той беше твърде силен. Той… той… — Хару сплете крака, кръстоса ръце и ги притисна до гърдите си, сякаш се опитваше да се защити от оживялото чрез спомена насилие. Рейко потръпна. — Нали разбирате защо не ви разказах това вчера? Сигурно веднага щяхте да си помислите, че съм убила оябун Ояма… — Рейко се замисли. Ояма бе изнасилил момичето веднъж. Това й даваше основание да го мрази. Ами ако я е изнасилил повторно в нощта преди пожара? Това обясняваше синините й. Може пък, докато се е борил с момичето, Ояма да е паднал и да си е ударил главата, а Хару, обзета от паника, да е подпалила къщата и после съзнателно да е изключила спомена от съзнанието си. Или пък замисляйки отмъщение, да е примамила Ояма в къщата и да го е убила най-хладнокръвно. Като хлипаше в ръкава си, Хару каза: — Невинна съм, но никой няма да ми повярва. Излишно е да се надявам, че мога да се спася. Затова ще направя самопризнания…

— Какво? — възкликна Рейко изненадана.

— Дължа много на сектата. Те ме приютиха, отгледаха… Ако искат аз да изляза виновна за палежа и убийствата, мое задължение е да направя самопризнания — обясни Хару. Поклони се и добави: — Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете. Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности, но сега трябва да ме отведете в полицията…

Рейко се запъна.

— Мисля, че не е редно да правиш самопризнания!

— Нима ми вярвате? Вярвате ли, че съм невинна? — в насълзените очи на Хару проблесна лъч надежда.

— Разследването не е приключило — хладно отвърна Рейко, избирайки компромиса между тактичността и честността.

Мъка помрачи лицето на Хару — уклончивият отговор на Рейко не бе успял да я заблуди. Бързо отиде до шкафа и извади от него стара памучна завивка, гребен, чифт пръчици за хранене и дървена купа. Разпъна завивката на пода и сложи другите неща върху нея.

Рейко се навъси озадачена:

— Какво правиш?

— Не мога да остана тук. Кумаширо ще се върне и ще ме убие… — думите се сипеха трескаво от устата й, докато с мъка завързваше краищата на завивката около скромните си притежания. — Трябва да тръгвам!

— Но къде? — попита Рейко, замаяна от събитията, които се случваха твърде бързо и се изплъзваха от контрола й.

— Не знам…

Вероятно момичето щеше да свърши като просякиня на улицата. Мисълта за това ужаси Рейко, но още по-ужасна й се струваше опасността да изпусне единствения заподозрян на Сано. Вероятно Хару ловко я манипулираше, като първо прие доброволно да направи самопризнания, а после заплаши, че ще избяга. Въпреки това Рейко виждаше само една възможност за действие.