Лора Роуланд - Якешину

Пътят свършваше при най-известното място в Коджимачи — дивечовия пазар. Многобройни сергии предлагаха глиганско, еленско, маймунско, мечешко и птиче месо от планините около Едо. Купувачи и продавачи се пазаряха; мухи бръмчаха около животинските трупове, закачени на куки или проснати на дъсчени плотове; въздухът вонеше на кръв и мърша. Оттатък пазара се виждаше известният ресторант Ямасакана — „Планинска риба“, в който се сервираха всякакви вкуснотии. Близо до Ямасакана Сано забеляза малка гостилница за ястия с фиде. Това вероятно бе заведението, което преди време бе притежавало семейството на Хару. Къси синьо-лилави завеси, които се спускаха от стрехите, отделяха повдигнат дървен подиум с места за клиентите. В този час — между закуската и обяда — заведението беше празно, но плъзгащите се дървени врати стояха отворени. Когато Сано скочи от седлото и завърза коня си за един стълб, откъм кухнята в задната част долетя дрънчене на съдове. Собственикът — мъж на средна възраст със синьо памучно кимоно и бяла кърпа на главата — се втурна да го посрещне. Сано се представи и каза:

— Нужни са ми сведения за семейството, което е притежавало тази гостилница преди вас. Познавахте ли ги?

Върху кръглото открито лице на собственика се изписа смущение.

— Да, господарю. Това бяха моите родители. Починаха преди единайсет години. Оттогава ние двамата със съпругата ми поддържаме заведението… — и той направи жест към кухнята, където една жена бъркаше димящи тенджери върху печката. Бе заобиколена с дъски, отрупани със ситно нарязани зеленчуци.

— Вероятно съм объркал мястото — каза Сано. — Хората, за които ви питам, са починали само преди две години. Имали са дъщеря на име Хару. Мъжът пребледня като смъртник, падна на колене и изстена измъчено:

— Хару чан…

Жената дотича от кухнята. Дребна и слаба, със сивеещи, събрани на висок кок коси, тя сгълча мъжа си:

— Разбрахме се повече никога да не я споменаваме! — след което го погледна повторно и гневът й стихна, заменен от загриженост. — Какво има? — тя отправи напрегнат поглед към Сано. — Кой сте вие?

— Сосакан Сано — отвърна собственикът задавено. — Сосакан сама пита за Хару…

— Значи вие я познавате? — възкликна Сано, озадачен от реакцията на двойката.

— Не — отвърна жената и хвърли към съпруга си предупредителен поглед.

Той вдигна скръбни очи към Сано.

— Тя беше наша дъщеря!

— Беше? Ваша дъщеря? Но аз разбрах, че Хару е сираче и че родителите й са починали от треска…

Раменете на собственика увиснаха от непосилния товар на скръбта.

— Който ви го е казал, е сбъркал. Живи сме. Не ние, а Хару е мъртва…

Опитвайки се да проумее думите му, Сано поклати глава:

— Хару е в манастира на храма Зоджо — и обясни за пожара и убийствата. Мъжът и жената слушаха безмълвни; очевидно двамата не бяха чули новината. — Но сигурно съм сбъркал — завърши Сано. — Явно не говорим за едно и също момиче…

Собственикът се разрида неутешимо, а жената притисна ръце до лицето си и измърмори:

— О, не, не… Не отново… — и избяга към вътрешността на заведението.

Мъжът остана на място и ръцете му затрепериха, докато изричаше:

— Няма недоразумение. Хару, за която говорите, е наша дъщеря. За нас тя е мъртва, но иначе си знаехме, че е някъде по белия свят.

Значи Хару беше излъгала, че е сираче! Дали изобщо бе казала истината за каквото и да било?

— Избягала е от дома си, така ли? — после му хрумна една друга възможност. — Или вие се отказахте от нея?

Жената се върна, лицето й сега изразяваше негодувание:

— Че какво друго ни оставаше след всичко, което стори?

— А какво е направила? — попита Сано.

— За да разберете, трябва да ви разкажа историята от самото начало — каза собственикът. — Преди две години имахме един редовен клиент — богат търговец на ориз от Шинджуку на име Йоичи. Пристигаше в Коджимачи два пъти седмично да купува дивеч и често се хранеше в нашата гостилница. Хару вече се превръщаше в красива млада жена. Йоичи сан беше вдовец и я хареса. Един ден й поиска ръката. Беше подходяща партия. Като съпруга на богат мъж тя щеше да живее в хубава къща и да бъде осигурена. Децата й щяха да си имат всичко. Затова приехме предложението на Йоичи сан.

— Само че Хару не искаше да се омъжи за него, защото бил стар и грозен. Такова непокорно и неблагодарно момиче! — сви възмутено устни жената. — Вместо да се чувства задължена, че сме й избрали осигурен мъж!

— Месец след брака посред нощ къщата на Йоичи сан се подпалила и изгоряла до основи. Огнеборците го намерили мъртъв сред останките заедно с всичките му слуги. Хару се върна вкъщи на следващата сутрин цялата в сажди и с рани от изгорено — разпервайки ръце в безпомощен жест, собственикът въздъхна: — Разбира се, пуснахме я вкъщи.