Лора Роуланд: Шинджу

Конникът застина насред тясната пътека, водеща към брега на река Сумида, и се ослуша в нощта. Стъпки ли му се счуха нейде в тъмния лес наоколо? Дебнеше ли го някой? Спотаен страх разтуптя сърцето му.

Долавяха се единствено шумът от мразовития вятър, люлеещ голите зимни клони, и неспокойното пръхтене на кобилата под него. Високо над хоризонта последната пълна луна на Старата година обсипваше пътеката и леса с ледено сребристо сияние. Той се взря в сенките, но не видя никого.

После се усмихна мрачно — гузната съвест и въображението го бяха подвели. Дори през деня движението в северните покрайнини на Едо бе оскъдно. Сега, малко след полунощ, тук нямаше жива душа. Точно както бе предвидил.

Той пришпори кобилата през гъсталака. Клоните закачаха наметалото му и дългия обемист вързоп, метнат върху седлото зад него. Непривикнала на допълнителния товар, кобилата се запъна с тихо цвилене. Той се опита да я успокои, но тя отказа да продължи и започна да бие с копита. Вързопът се заклати застрашително. Конникът се пресегна рязко назад, за да го задържи, и се вледени от ужас. Ами ако падне? Колкото и да бе силен, никога нямаше да успее да го качи отново — не и тук. А и не можеше да го носи на гръб до реката. Пеша отиваше около час — а с товар, по-дълъг и по-тежък от самия него, бе просто немислимо. Опиташе ли се да го влачи, щеше да прокъса сламените татами, с които го бе овързал, и всичко щеше да се провали.

Кобилата за последен път заби копито в земята и после кротко продължи нататък по пътеката. Вързопът се закрепи. Страхът премина. От студа очите на конника се насълзиха, а лицето му се вдърви. Въпреки ръкавиците ръцете му, стиснали юздите, бяха премръзнали и не ги усещаше. Крепеше го единствено мисълта, че всяка мъчителна стъпка го приближава към края на мисията.

Гората оредя и пътеката се спусна по стръмен склон към реката. Той долови мириса на водата и лекия плисък при брега. Слезе от коня, върза юздите му за едно дърво и свърна встрани от пътеката.

Лодката бе на същото място, където я бе оставил предишния ден, скрита сред ниските клони на огромен бор. Издърпа я на пътеката до коня бавно и внимателно, да не би камъчетата по брега да повредят плоското й дървено дъно. После развърза въжетата, които придържаха вързопа към гърба на животното. Когато и последният възел поддаде, товарът тупна шумно в лодката. Той я забута надолу обратно към водата. И макар че разстоянието не беше повече от четирийсет стъпки, придвижването никак не бе леко. Скоро се задъха. Накрая, след един последен тласък лодката се плъзна по водата с тих плясък. Той нагази в ледената вода и продължи да я дърпа, докато стигна дълбокото, където тръстиките не пречеха на движението. Тогава се качи. Лодката се заклати застрашително под тежестта му. Страничните й стени едва се подаваха над водата заради двойния товар. За миг се ужаси, че ще се преобърне, но после лодката изведнъж се уравновеси. Той въздъхна с облекчение, взе греблото, застана на кърмата и започна да гребе в южна посока към града.

Реката пред него се точеше като безкрайна ивица лъскава черна коприна, нашарена тук-там с лунна светлина. Плясъкът на греблото ритмично накъсваше воя на пронизващия вятър. На отсамния бряг по хълмовете примигваха огнени точици — фенери и факли, осветяващи парковете на Йошивара и градините около храма Асакуса. На далечния бряг мочурливият Хонджо тънеше в мрак. Нямаше ги увеселителните лодки, които оживяваха пейзажа през лятото.

Тази вечер реката сякаш бе само негова, а пустотата и призрачната нощ го изпълваха с наслада. Но скоро ръцете му се умориха. Едва си поемаше дъх. Целият плувна в пот. Дрехите му бяха мокри и не можеха да го предпазят от пронизващия вятър. Копнееше да отпусне веслата — нека течението на реката го отнесе към морския залив. Но трябваше да бърза, да продължи, защото до зазоряване оставаха само няколко часа, а за мисията му бе нужно прикритието на нощния мрак. Ех, да можеше да извърши този преход по суша, на кон! Но многобройните охранявани порти на Едо се затваряха преди полунощ и единственият възможен път оставаше реката.

Не след дълго въздъхна с безкрайно облекчение — пред него започнаха да се различават познатите картини от града. Най-напред видя павилионите на даймио[1] даймио (яп.) — феодален владетел в средновековна Япония , могъщи владетели от провинцията, притежаващи обширни земи по горното течение на реката, а също и собственици на по-голямата част от територията на Япония. После зърна и варосаните стени на градските оризови складове. От двете му страни се заредиха многобройните кейове и завързаните за тях лодки, потънали в мръсотия и тежък мирис на риба. Лъхна го вонята от отпадъците, които всеки ден се изхвърляха в реката. Най-подир над главата му се изви арката на моста Рьогоку. Колоните и подпорите на дървената конструкция рисуваха сложна плетеница на фона на нощното небе.