Лора Роуланд: Якешину

Денят настъпи с дъгоцветен блясък на източния небосклон. Доскоро обагрен във виолетово, небесният купол изсветля до гълъбово и звездите по него постепенно угаснаха; месечината съвсем избледня. На юг от замъка Едо неясните силуети на гористите хълмове ограждаха храма Зоджо — административното седалище на будистката секта „Чиста земя“. Храмът се разпростираше върху огромна площ и обединяваше четирийсет и осем по-малки храма, а в безбройните им помощни постройки живееха повече от десет хиляди монаси, монахини и послушници. Над керемидените и сламените покриви се извисяваха острите върхове на пагодите и скелетата на противопожарните кули. Районът на храма Зоджо беше град в града, пуст и безмълвен в утринната здрачевина.

Върху платформата на една от наблюдателните кули насред безлюдния пейзаж стоеше самотна фигура — млад свещеник с бръсната глава и шафранова роба. За хиляден път може би обхождаше с поглед зидовете, постройките и храмовите дворове, а устните му неспирно повтаряха:

— Наму Амида Буцу, слава на Буда, слава на Буда…

Момъкът вярваше, че повтарянето на тази възхвала приживе ще му осигури след смъртта действително сливане с божеството. Освен това припяването го поддържаше буден през дългата нощ, в която трябваше да охранява религиозната общност от най-гибелната за Едо опасност — пожара. Сега младежът се протегна, за да раздвижи скованите си от умора и студ мускули. Очакваше с нетърпение края на бдението си. Изпитваше неистово желание за храна, гореща вана и топло легло. Обърна се бавно. Утрото настъпваше с обещание за ясен и топъл ден. В този миг острият поглед на свещеника мярна нещо неестествено в наситената със спокойствие картина. Над западната част на района се носеше малък тъмен облак, който се сгъсти и взе да се разпростира с обезпокоителна бързина. В същия миг момъкът долови тръпчивия мирис на дим. Трескаво задърпа въжето, което се спускаше от вътрешната страна на кулата му. Месинговата камбана заби тревожно и пронизителният й звън отекна над околността.

Пожар! Настоятелният камбанен звън изтръгна девойката от дебрите на безсъзнанието. Тя отвори очи и се огледа замаяно. Лежеше на земята, а влажната трева се полюшваше край лицето й. Къде се намираше? Прониза я паника, последвана от увереността, че се е случило нещо ужасяващо. Повдигна се на лакти и изстена. Главата й пулсираше мъчително; пареща болка изгаряше тялото й, мускулите й тръпнеха. Светът се завъртя в замайваща мъгла. Гъст и задушлив въздух изпълни дробовете й. Тя се закашля, падна отново на земята и остана така, докато замаяността премина. После се надигна отново и постепенно картината около нея се избистри. Високи борове пронизваха мъждивото сиво небе. Дим забулваше каменните фенери и оранжевите лилиуми в градината, където лежеше. Тя долови миризма на пушек и пукот на огън. Призля й; болката в главата се усили и тя затисна уши, за да се спаси от пронизителния звън на камбаната. После зърна горящата къща на двайсетина крачки зад нея, отвъд червените кленове край езерото. Пламъците бяха погълнали по-голямата част от първия етаж и вече пълзяха нагоре към сламения покрив. Изведнъж всичко лумна във взрив от искри и огнени езици. Тя инстинктивно отвори уста да извика, но първият признак за възвръщането на паметта й задуши вика в гърдите й и го стопи до изпълнен с ужас вопъл. Спомни си нечий груб глас, вкуса на сълзи, болката от ударите, собствените си тичащи нозе…

Смутена и объркана, се огледа отново: кафявото й кимоно беше измачкано, дългите й черни коси висяха разчорлени и сплъстени; босите й нозе бяха мръсни, ноктите й — изпочупени, с набита под тях мръсотия. Тя се изправи с усилие — трябваше да се махне час по-скоро от тук.

Когато призори камбаната зазвъня тревожно, предупреждавайки за пожар, десетки свещеници се втурнаха към горящата къща с кофи, стълби и брадви в ръце. Започнаха да гребат вода от езерото и бързо оформиха жива верига, по която предаваха от ръка на ръка пълните ведра. Обгърнати с кожени наметала огнеборци нагласиха стълбите, за да могат да подадат вода до пламтящия покрив. Двама от тях изтичаха до горящата врата на къщата и се помъчиха да влязат. Отвътре ги облъхна черен дим. Мъжете покриха лицето си със защитни маски. После се гмурнаха в пушека и пипнешком поеха сред непоносимата горещина да търсят евентуални обитатели. В къщата имаше две стаи, разделени с декоративна решетка, която сега бе обгърната от буйни пламъци. От гредите на покрива се сипеше горяща слама. В по-близката стая на пода видяха проснато човешко тяло. Изнесоха го навън и после се върнаха във втората стая. Там огънят беше в стихията си и през бълващите кълба дим мъжете едвам различиха в ъгъла две човешки фигури. Едната беше значително по-дребна от другата. Дрехите им горяха и трябваше първо да ги угасят, за да успеят да изнесат телата. Едвам успяха да се измъкнат навън, и покривът се срути с трясък.