Лора Роуланд: Якешину

— На този етап ще продължим с опитите да установим самоличността на жената и детето, защото това може да се окаже решаващо за изхода на разследването… — Сано скри факта, че е изпратил трите трупа в моргата на Едо, за да бъдат огледани от неговия приятел и съветник доктор Ито, тъй като законодателството на Токугава забраняваше извършването на аутопсии и практикуването на чуждоземска наука. — Засега нямаме заподозрян — продължи той предпазливо, понеже забеляза как диктаторът сбърчи недоволно вежди, — защото помощниците ми все още не са свършили с разпитването на обитателите на храма „Черният лотос“ и търсенето на свидетели. Има и още нещо. Недалеч от къщата огнеборците са намерили някакво момиче. Името й е Хару. Сираче е. Живее в сиропиталището към храма. Очевидно се е опитала да избяга, но е припаднала…

Шогунът отпи саке от чашата си и челото му се набразди от напрегнат размисъл:

— Смяташ ли, че това момиче е видяло нещо? Или… че то е запалило къщата?

— Не са изключени и двете възможности — отвърна Сано, но все още не съм успял да я разпитам… — когато пристигна в храма „Черният лотос“, монахините вече бяха прибрали Хару в сиропиталището, но щом Сано се приближи и се опита да я заговори, тя изпищя от ужас и се сви в ъгъла. Две от монахините я подканиха да се обърне към шогуновия сосакан, но тя се вкопчи в тях и се разрида истерично. Усилията му да я разпита се оказаха напълно безуспешни, затова помоли Хирата да опита. Първият му васал беше млад и момичетата го харесваха, но и той не се справи по-добре от господаря си. Хару така се разрева, че се задави и повърна. Накрая двамата се отказаха. Монахините им обясниха, че откакто огнеборците са го открили, момичето не е промълвило нито дума и с всички се държи по този враждебен начин.

Сега Сано обясни положението на Цунайоши, който поклати глава:

— Може би някой демон… ъ-ъ… е откраднал гласа на бедното момиче. Ах, колко жалко, че единственият ти свидетел не може да говори!

Но Сано имаше своя теория за поведението на Хару и вече му беше хрумнало как да се справи с мълчанието й.

— Утре ще опитам друг начин, който може би ще я накара да проговори — заяви той на шогуна.

Токугава му кимна благосклонно и го отпрати. Сано се измъкна бързо от залата за аудиенции и се запъти към къщи, където съпругата му Рейко и невръстният му син Масахиро сигурно вече го очакваха за вечеря. Жилището му бе разположено в далечната част на замъка Едо, отредена за високопоставените васали на шогуна. Сано мина забързан през портите на имението си, поздрави двамината пазачи и се озова в калдъръмения двор пред основната сграда. Наоколо я ограждаха по-ниските постройки за войниците, васалите, слугите и семействата им. След втора, вътрешна порта влезе вкъщи и още докато се събуваше и сваляше мечовете си в преддверието, чу женски гласове и възбудени детски викове. Усмихна се. Още не можеше да повярва, че появата на един мъничък човек бе превърнала мирното му домакинство в място на шумно оживление. Спря пред вратата на детската стая. Усмивката му стана по-широка.

В топлото светло помещение на пода в кръг седяха Рейко, възрастната й бавачка Осуги, семейната приятелка Мидори и две прислужнички. Осемнайсетгодишната Мидори, дъщеря на даймио — феодален владетел, който преди няколко години бе изгубил милостта на шогуна, служеше като придворна дама на Кейшо — майката на Токугава Цунайоши. Сано се бе запознал с нея преди години по време на първото си разследване. По-късно съпругата му се сприятели с момичето, а от известно време той подозираше, че Мидори и Хирата са нещо повече от добри познати. Тъй като имаше достатъчно други помощнички, майката на шогуна често пускаше Мидори да гостува на приятелите си.

Масахиро — на година и половина, облечен в зелено памучно кимоно, обикаляше в кръга, поклащайки се на пълните си крачета, спираше при всяка от жените и пляскаше с ръчички. Рейко вдигна поглед и красивото й лице засия, щом видя Сано.

— Виж, Масахиро чан 3 3 Суфикс в японски език, който се добавя след личното име за образуване на умалителни имена — Б.пр. , татко си дойде!

Детето се обърна към рамката на хартиената врата и се втурна към баща си. Сано го гушна и неистова любов завладя сърцето му — бе станал баща на своите напреднали трийсет и четири години и това малко буйно същество му се струваше истинско чудо.

— Мъничкият ми самурай — измърмори Сано, потърквайки нос в личицето на сина си. После го подаде на Осуги, а прислужничките прибраха разхвърляните играчки и излязоха от стаята. Мидори също се оттегли с обещание утре да намине пак.