Лора Роуланд: Китаноката

Преди деветстотин години градът Хеянкио 1 1 От Хеян — императорска династия, управлявала Япония в периода 794–1192 г. и осигурила траен мир в страната, и кио (яп.) — столица — Б.пр. , „седалището на покоя“, бе основан като столица на императорите, управляващи Япония.

Но когато властта премина в ръцете на шогуните и когато кланът Токугава 2 2 Династия шогуни (1603–1867), основана от Токугава Йеясу. По време на управлението им в страната царят продължителен мир, политическа стабилност и икономически растеж — Б.пр. премести бакуфу — военнофеодалното правителство, в разположения далеч на изток град Едо 3 3 Старото име на Токио — Б.пр. , Хеянкио стана просто Мияко — главен град, или Киото — столицата. Но сенките от миналото още витаеха из настоящето…

В императорските покои, в самото сърце на двореца, градината бе потънала в обятията на топла лятна нощ. Цветните лехи и чакълените пътеки се криеха под тъмни сводове от зеленината на върби, кленове и вишни. Падналият привечер дъжд беше спрял и сега иззад перестите облаци блестеше пълна луна. Спокойната повърхност на езерото отразяваше сияйното небе. На малкото островче насред езерото се гушеше невзрачна колиба. Вътре гореше фенер, а светлината му причудливо се пречупваше от решетката на прозореца.

На запад от градината бяха разположени жилищните помещения, ритуалните зали, канцелариите на служителите, складовете, кухнята и всички останали сгради от домакинството на императора. Мокрите им керемидени покриви блестяха на бледата лунна светлина. От прохода между две постройки изникна друг фенер. Носеше го левият главен императорски министър, който крачеше бавно към каменния мост, водещ до острова. От юлската жега се бе вдигнала лека омара, в която предметите тънеха в мрака, обвити в някаква призрачност. Наблизо ромонеше водопад; квакаха жаби. Цвърченето на щурци и цикади преливаше в плътна пелена от звуци, разперена в нощната тъма. Левият императорски министър бе облечен в старинен стил, типичен за императорския двор — широки панталони, подрязано сако с дълъг шлейф и широкопола черна шапка. Фенерът в ръката му осветяваше бледото му изпито лице на мъж на средна възраст с извити вежди и високомерен нос. Докато вървеше към мястото на тайната си среща, нетърпението ускоряваше крачките му и той вдишваше с пълни гърди нощния въздух. Упойващата сладост на лилии и детелини триумфираше над разстлалия се над езерото мирис на блато и влажна пръст. Левият министър се чувстваше енергичен и жизнен както в младостта си, изпълваше го забравено в годините на болка и тревоги блаженство. Преди петнайсет лета едно злощастно стечение на обстоятелствата го бе обрекло на незавидната съдба да служи на двама господари. Бе наследил поста на главен императорски министър, а с него — и правото да знае всичко, което си заслужаваше да се знае. Но едно престъпление, извършено от страст, го бе направило уязвим завинаги. Една грешка, плод на импулсивността, окончателно го бе изолирала от възможността да живее извън двореца и неговите пет хиляди обитатели. Притежаваше две изключително ценни качества — природна интелигентност и дарба да манипулира околните. Но нито едно от тях не му бе помогнало да направлява собствената си съдба. До днес… Тази нощ щеше да е началото на предстоящите му победи.

Зърна светлината в павилиона и сърцето му се разтуптя в трепетно очакване. Спомените му се разпалиха и го заля вълна от възбуда и нетърпение. Да, той беше всемогъщ, да, предстояха още препятствия и опасности, но скоро щеше да осъществи най-висшите си амбиции и съкровени желания! А тази вечер… тази вечер си бе подготвил едно предварително празненство!

Бамбуковата горичка край езерото прошумоля едва доловимо в неподвижния въздух. Левият министър се спря за миг, но после реши, че е някое безобидно животинче, и продължи по пътя си. Но шумоленето го последва. Вече ясно се чуваха нечии стъпки. Левият министър се навъси, озадачен и раздразнен. Та нали лично бе наредил тази вечер всички да стоят далеч от градината. Кой бе дръзнал да престъпи заповедта му?

— Кой е там? — попита той с властен тон. — Покажи се! — никакъв отговор. Трепкащите бамбукови листа застинаха неподвижни във въздуха. Разгневен, мъжът пое с решителна крачка към гъсталака: — Заповядвам ти да излезеш! Незабавно! — внезапна промяна в обстановката обаче го накара да спре на десетина крачки от горичката.