Лора Роуланд - Шинджу

Тутакси Сано разбра. Този човек бе един от стотината му подчинени, един от дългата редица сведени глави, покрай които бе дефилирал на официалната церемония по въвеждане в длъжност. А другите бабаити, които междувременно спряха да налагат дрипавия, бяха цивилните помощници на дошина . Те именно вършеха мръсната работа, когато трябваше да се издири и да се залови някой престъпник. Дошинът ги наемаше лично и те се подчиняваха единствено нему. Сега трима от тях заплашително пристъпиха към Сано.

— Кой си ти? — попита отново дошинът .

— Аз съм йорики Сано Ичиро. А сега докладвай защо хората ти бият този гражданин.

Макар че гласът му звучеше властно и строго, сърцето му биеше учестено. До този момент Сано не бе упражнявал новопридобитата си власт.

Дошинът се сепна, изгледа го смутено и неловко прокара ръка по увисналата си челюст. После се поклони раболепно.

— Йорики Сано сан [9] При учтиво обръщение и като израз на почитание в японския след фамилното име се прибавя думата сан, която означава господин, госпожа, госпожица — бел.прев. — смотолеви той. — Не ви познах — и с рязко кимване даде знак на помощниците си, които бързо застанаха в редица и се поклониха дълбоко. — Моите най-искрени извинения — прибави дошинът .

Мрачният му тон не съответстваше на почтителните думи. Сано усети прикритата му злоба. Малките подли очи се присвиха още повече, докато обхождаха прясно обръснатото теме на Сано и лъщящата му коса, стегната в кок на тила. Дошинът явно го презираше заради скъпите дрехи — новото зимно палто хаори [10] хаори (яп.) — връхна зимна дреха на черни и кафяви райета и черните хакама , широките панталони, с които се бе издокарал. Сано настръхна при тази открита неприязън. Донякъде го разбираше — в днешно време йорики беше синоним на суетност. Той самият твърде малко се вълнуваше от модата, но началникът му — съдията Огиу, няколко пъти бе подчертал, че държи подчинените му йорики да са с изискано облекло и изряден външен вид.

— Извиненията ти са приети — каза Сано, решил да уреди проблема на място, вместо да пише дълги изложения за поведението на своя подчинен. — Сега отговори на въпроса ми — какво е сторил този човек, та да бъде наказан?

Сано видя как по лицето на дошина се изписа смущение. Рядко се случваше йорики да обикаля по улиците. Те предпочитаха да стоят далеч от черната полицейска работа и се появяваха само при много сериозни инциденти, и то в пълни бойни одежди, с шлем и пика. Сано бе сигурен, че едва ли някога друг йорики лично е разследвал най-обикновен пожар.

— Той е причинил пожара — отвърна дошинът , като посочи към развалините. — Виновен е за смъртта на петнайсет души! — изплю се върху мъжа, който все още лежеше по очи в калта и сподавяше риданията си.

— Как разбра?

Долната челюст на дошина изскърца от гняв и негодувание:

— Гражданите са видели някакъв тип да тича по улицата веднага след избухването на пожара. И този тук си призна.

Сано подмина помощниците на дошина и се спря пред падналия.

— Всичко е наред — каза той благо. — Хайде сега стани.

Мъжът се надигна неловко и застана на колене.

Избърса калта от лицето си и за огромна изненада на Сано устата му се разтегна в широка беззъба усмивка.

— Да, господарю.

Главата му се поклащаше, а очите му светеха странно. Въпреки многото бръчки по страните и челото му изглеждаше невинен като дете.

— Как се казваш? — попита Сано.

— Да, господарю.

Сано повтори въпроса си. След като получи същия отговор, пробва с друг:

— Къде живееш?

— Да, господарю.

— Ти ли причини пожара? — попита Сано, започвайки да разбира.

— Да, господарю, да, господарю! — после, щом видя, че Сано се смръщи, усмивката му угасна и лицето му придоби озадачен вид. Изправи се на крака, но тутакси се строполи обратно в калта, тъй като помощниците на дошина отново го заобиколиха. — Не бой, господарю, не бой! — проплака той.

— Никой няма да ти стори зло — Сано се извърна към дошина . — Този човек е умопомрачен. Не разбира какво му се говори, не разбира дори собствените си думи. Не можеш да се осланяш на признанието му.

Лицето на дошина пламна. Джите в стиснатия му юмрук трепна.

— Попитах го дали той е подпалил пожара, и той ми отвърна «да». Откъде да знам, че е идиот?

От тълпата наоколо се разнесе глас:

— Ако си беше направил труда да поговориш с него, щеше да разбереш!