Лора Роуланд - Якешину

— А може би — колебливо каза Рейко на Кумаширо, — може би причината за престъпленията е друга… Може би е в насилственото задържане на послушници или в мъчението на деца, заченати в манастира от монахини и свещеници, или в подземните тунели и онова, което се извършва в тях… — хвърляше думите напосоки с надеждата, че ще накара Кумаширо да се издаде. — Може би жената в къщата е била послушница, която се е опитала да избяга, а детето — сираче, починало от мъчения при опит за религиозно приобщаване… Кумаширо се изсмя. Звукът от смеха му наподобяваше посипващ се върху стомана чакъл. Засегната, Рейко каза:

— Мецуке имат шпиони навсякъде…

Свещеникът съвсем се развесели — той или знаеше, че тя не разполага с доказателства, или просто не се боеше от разузнавателната служба на Токугава. Стана и отиде при Хару:

— Ставай. Тръгвай с мен!

Рейко застана между него и момичето.

— Няма да я водиш никъде! — каза тя на свещеника.

— Тя е от обитателите на храма… — смуглото му лице потъмня от гняв. — Ще се разправя с нея, както аз реша.

— Но сега е под моя закрила — възрази му Рейко — и аз няма да ги позволя да я изтезаваш.

Вените по слепоочията и стегнатите ръце на свещеника изпъкнаха. Той изрече тихо и заплашително:

— Онези, които се месят в работите на „Черният лотос“, после горчиво съжаляват…

— Заплашваш ли ме? — Рейко усети, че я пронизва страх въпреки положението й и охраната й. Разбра, че Кумаширо е наистина опасен човек.

— Не — отвърна той със същия зловещ тон, — само приятелско предупреждение…

Жестокият блясък в очите му й подсказа, че той бе напълно способен да убие трима души и да набеди едно невинно момиче.

— Придружете го, докато напусне двора на метоха — нареди тя на стражите си. Те изведоха Кумаширо от градината. Вятърът завихри окапалите листа и заклати клоните на дърветата; по земята затрополиха тежки дъждовни капки. Рейко коленичи до Хару и прегърна момичето. — Всичко е наред. Сега си в безопасност. Хайде да влезем вътре — и поведе момичето към метоха. Вдигна пакета, който беше пуснала на земята, и й го подаде: — Робата ти е съвсем мокра и мръсна, ела, ще се измиеш и преоблечеш. Донесох ти подарък…

Когато се настаниха в уютната стая, Хару отвори пакета и ахна удивена — тя разгъна нова бяла долна роба и нефритено зелено кимоно на бледо морави цветя.

— Вие сте твърде щедра. Не мога да приема…

— Хайде, облечи ги! — Рейко знаеше, че заради подаръка Хару ще се почувства задължена да бъде откровена с нея. — Точно така. Колко си красива! Сега чувстваш ли се по-добре?

Хару кимна, очите й сияеха от щастие. Като галеше плата, възкликна:

— Никога не съм насила нещо толкова красиво. Хиляди благодарности.

Макар че на Рейко никак не й се искаше да разваля удоволствието й, беше време за сериозна работа.

— А сега трябва да поговорим — каза тя. Момичето коленичи срещу нея. Тревога бе набраздила челото й. — Била ли си любовница на оябун Ояма? — попита Рейко, като внимаваше гласът й да не звучи укорително.

Хару усука крайчеца на новото си кимоно:

— Не. Казах го, защото Кумаширо искаше да го чуе…

— Значи не си била с Ояма в нощта на пожара? И не си ходила в къщата, за да се срещнеш с него?

— Не!

— Нали не помниш нищо от онази нощ, как тогава си толкова сигурна?

В очите на Хару проличаха обида и смущение; устните й затрепериха:

— Не съм убила никого. Не съм подпалила пожара. Не съм извършила тези ужасни неща!

— Защо тогава Кумаширо държи толкова да те накара да признаеш? — твърдо попита Рейко.

— За да не може сосакан Сано да го заподозре, че той е убил оябун Ояма — отвърна Хару. — Двамата се мразеха. Не знам защо, но често съм ги виждала да се карат. А той ме ненавижда, иска да ме забърка в неприятности, за да ме изхвърлят от „Черният лотос“

Рейко веднага съзря противоречията в историята на Хару.

— Вчера ти каза, че обичаш всички в храма и че всички те обичат…

Хару се сви, отмести поглед и замачка трескаво крайчеца на пояса си. После изрече неуверено:

— Ами… забравих за Кумаширо.

Неубедителното извинение засили съмненията на Рейко:

— Вчера разговарях с игуменката и с доктор Мива — и тя й разказа как я бяха описали. — Те и двамата смятат, че ти си виновна за пожара. И за тях ли забрави?

Хару клюмна. Стаята се изпълни с напрежение. Дъжд трополеше по покрива и се оцеждаше от стрехите. Момичето заговори едва чуто:

— Беше толкова отдавна… Мислех, че съм обезсилила лошата си карма… Когато отидох в сиропиталището на „Черният лотос“, бях много трудно момиче — гласът й трепереше от неудобство и срам. — Изобщо не бях религиозна. Отидох в храма само защото нямаше къде другаде да намеря подслон. Бях разстроена от смъртта на родителите си и ядосана на лошия си късмет. Не понасях храната, както и изнурителната работа, която трябваше да върша. Не се подчинявах на разпоредбите. Бях груба и непокорна. И толкова самотна, че… се срещах с разни момчета и им позволявах да ме опипват…