Лора Роуланд - Якешину

— Чакайте! — Рейко се втурна след тях. Думите на Благочестива Истина звучаха като бръщолевене на безумец, но тя не можеше да се довери на помощниците на Джункецоин и на доктор Мива. — Искам да се уверя лично, че всичко с него ще бъде наред…

Единият от свещениците й отвърна през рамо:

— Вървете си по пътя, госпожо, и не се безпокойте вече за Благочестива Истина. Ще го върнем обратно в болницата, където ще получи грижите, от които се нуждае…

После бързо се отдалечиха към храма „Черният лотос“. Рейко безпомощно ги изпрати с поглед. Докато се връщаше обратно към портите, където я очакваха придружителите й, тя се питаше на кого все пак трябва да повярва?

Здрачът разпъна над Едо синьо-сив балдахин. Зад прозорците започнаха да просветват газени лампи и фенери, а луната като огромна, изтъняла по краищата сребърна монета засия над замъка Едо. В осветения с факли двор на имението на Сано се разнесе чаткане на копита. Стражи на коне съпроводиха паланкина на Рейко до къщата.

Когато тя слезе от него, Охана отвори рязко входната врата и възкликна:

— Слава на боговете, най-после се върнахте!

Вълна от тревога заля Рейко и тя побърза да влезе в къщата.

— Случило ли се е нещо с Масахиро?

— Младият господар толкова тъгуваше за вас, че цял ден не спря да плаче. Не яде, почти не е спал…

В преддверието Рейко бързо се събу и хукна навътре по коридора. Чу плача му — тих, монотонен и скръбен. Втурна се в детската стая и завари собствената си бавачка Осуги да го полюшва на скута си. Масахиро се въртеше с печално личице, но когато я зърна, изведнъж млъкна и ококори очи. Засмяна от радост, че го вижда отново, Рейко коленичи и пое пухкавото му топло телце в обятията си. Притисна буза до меката му косица, но той изхленчи недоволно.

— Миличкият ми, толкова ми липсваше… Но какво има? — Рейко озадачена погледна сина си и видя изкривеното му от печал личице. Опита се да го утеши, но малките му ръчички я блъснаха по гърдите, а крачетата му я ритнаха в стомаха.

— Младият господар е уморен и ядосан — обясни Осуги.

— Не, сърди ми се, че го изоставих! — беше непоносимо, че синът й я гони, и очите й се напълниха със сълзи. Макар че Масахиро пищеше и се дърпаше, тя го държеше здраво. — Вече съм тук и всичко е наред — шепнеше му тя. Между оглушителните му писъци чу входната врата да се отваря и миг по късно в преддверието се разнесоха мъжки гласове.

Сано се беше прибрал.

Разтревожен от писъците, той бързо прекоси коридора, уплашен, че с Масахиро се е случило нещо лошо, и се втурна в детската стая. След като го видя невредим в ръцете на Рейко, си отдъхна, но Масахиро продължаваше да пищи. Сано забеляза сълзите в очите на съпругата си.

— Какво се е случило? — той коленичи до жена си. — Ударил ли се е?

Рейко му се усмихна с усилие и извиси глас над писъците.

— Не, просто е сърдит…

Едва сега Сано забеляза, че е облечена с връхната си наметка.

— Ти сега ли се прибираш?

— Да.

— Трябваше да отидеш в храма Зоджо сутринта. Какво се е случило?

За миг Масахиро млъкна и погледна родителите си с любопитство. После изкрещя и протегна ръце към Сано, който го взе от скута на Рейко и го притисна до гърдите си.

— Убедих Хару да говори — отвърна Рейко. — След онова, което чух, трябваше да продължа да проучвам нещата.

Масахиро отново запищя, когато баща му го залюля непохватно. Накрая Сано не издържа и го връчи на прислужничките.

— Да идем в гостната да поговорим… — предложи той на жена си.

Когато се настаниха в неотоплената стая за гости, Рейко обясни, че Хару не познава жертвите и не може да си спомни нищо нито за пожара, нито как и защо се е озовала край къщата. После описа синините й.

— Смятам, че момичето е било нарочено за жертва — завърши тя. — И понеже съществува реална опасност за живота й, трябва бързо да открием истинския подпалвач…

Очевидно между Рейко и Хару се бе създала емоционална връзка, която пречеше на съпругата му да допусне възможността момичето наистина да е виновно за престъпленията. Сано си помисли за онова, което бе научил през деня, и сърцето му се сви.

— Поздравления, че си успяла да склониш Хару да говори — каза той, навлизайки внимателно в един разговор, който според него щеше да доведе до разногласия. Окуражен от гордостта, която засия върху лицето на Рейко, каза предпазливо: — Но преди да правим изводи, трябва да разгледаме и другите доказателства. Срещнах се със семейството на оябун Ояма — и той й разказа онова, което бе научил. — Историята на по-големия син за това, как баща му го е запознал с Хару, показва, че въпреки твърденията й тя е познавала поне една от жертвите.