Лора Роуланд - Якешину

— Защо? — попита Сано заинтригуван.

— Мога да ви отговоря само насаме… — отвърна Джинсай след кратък размисъл и погледна към брат си и сестра си. Сано им кимна и те излязоха в градината.

— Смятам я за виновна, защото престъпниците, съперниците или гневните съпрузи едва ли са знаели, че баща ми ще е в храма въпросната вечер, но обитателите му със сигурност са го видели. Особено момичетата… — Джинсай преглътна смущението си и поясни: — Баща ми използваше положението си на дарител, за да си намира момичета сред сираците и послушниците. Когато посещаваше храма, си посочваше някоя девойка и я принуждаваше да му се отдава. Веднъж ме взе със себе си и ми обясни, че ако стана член на „Черният лотос“, и аз ще се радвам на същите привилегии. Тогава ми представи Хару като една от любимките си…

— Водачите на сектата знаеха ли за отношенията му с Хару?

— Може би да, а може би не. Но мога да ви уверя, че Хару мразеше баща ми — продължи Джинсай. — Онзи път тя го изгледа яростно, изплю се в краката му и избяга. А баща ми само се изсмя и каза, че темпераментът й правел сношенията с нея особено вълнуващи. Може тя да го е убила, задето я е насилвал, а после да е подпалила къщата, за да прикрие истинската причина за смъртта му…

— Възможно е — каза Сано, макар че не можеше да свърже портрета на Хару, обрисуван от Джинсай, със собствения си спомен за ужасеното момиче, което бе видял предишния ден. Освен това омразата й към Ояма не предоставяше мотив за убийството на другите две жертви. Пък и защо не бе избягала от сцената на престъплението? — Ако се докаже, че наистина е убийцата на баща ви — завърши Сано, — Хару ще бъде наказана с цялата строгост на правосъдието.

Размениха си вежливи поклони за сбогуване и Сано реши да се върне в замъка Едо, където Рейко сигурно вече се бе прибрала и го чакаше да му разкаже какво е научила от основната заподозряна.

Рейко остана да чака встрани от тясната алея пред храма „Черният лотос“. Измина почти час, а монахът с щръкналите уши все не идваше. Един от стражите пред портата й донесе купа фиде и малко чай. Тя похапна в паланкина си, без да изпуска от око влизащите и излизащите. Храмовите камбани оповестиха часа на овцата 9 9 Между 13 и 15 часа — Б.пр. ; слънцето обливаше кирпичените стени с бронзовото сияние на следобеда.

Рейко ставаше все по-неспокойна. Ако монахът не се появеше скоро, щеше да се върне у дома при Масахиро. Макар че гласът на момъка звучеше наистина напрегнато и без съмнение той рискуваше да бъде наказан сурово за това, че шпионира игуменката. Може би знаеше кой е подпалвачът и убиецът? Тя излезе от паланкина и тръгна нататък по алеята между високите зидове, които ограждаха храма „Черният лотос“. Монахът не беше определил къде точно да се срещнат. Може би се страхуваше да го видят с нея. Рейко зави по тясната алея в задната част на храма. Над зида се издигаха чворести борове, които хвърляха плътни сенки над тясната пътека. Продължи още нататък. Беше решила да се промъкне незабелязано през задната порта на храма и да потърси монаха.

Внезапно боровите клони над главата й зашумоляха. Тя вдигна поглед и в този момент от дървото скочи една човешка фигура и се приземи тежко пред нея. Рейко възкликна от изненада. Беше монахът, но в очите му се четеше дива паника. Беше около шестнайсетгодишен; лек тъмен мъх покриваше горната устна и брадичката му. Гладката му кожа беше поруменяла и оросена от пот. Той сграбчи Рейко за ръката и я задърпа нататък по алеята. Заговори задъхано:

— Моля, елате с мен… Побързайте! Преди да са дошли… — и хвърли през рамо изпълнен със страх поглед.

— Кой? — тя бе смутена от безочливостта и от налудничавото му поведение, но реши да го последва.

Той безмълвно й посочи малък шинтоистки параклис. Когато стигнаха до него, младежът се прилепи зад една молитвена колона, над която боровете сплитаха с клоните си щедра сянка. Коленичи пред Рейко и рече:

— Простете, че ви се натрапих по този начин, но съм отчаян. Нямам към кого другиго да се обърна… — лицето му се сгърчи и той се разтресе в дрезгави ридания. — Те знаят, че не съм там, където трябваше да бъда. Следят ме. Затова се забавих толкова, докато се измъкна от храма.

— Кой те следи? — попита Рейко все по-озадачена. — Защо се страхуваш? Поне ми кажи как се казваш.